Читать «Тел» онлайн - страница 281

Жулиета се приближи. Приклекна и допря ухо до вратата. Нищо. Протегна ръка, натисна дръжката и установи, че е заключена. Как можеше да е заключена, освен ако…?

Вратата се отвори рязко, докато ръката й все още беше върху дръжката, и някой я издърпа в затъмнената стая. Проблесна светлина и един мъж се надвеси над нея, замахвайки с нещо към главата й.

Жулиета падна по гръб. Нещо сребристо прелетя покрай лицето й. Чу се хрущенето на тежък гаечен ключ, който се стовари върху рамото й и я събори.

От задната част на стаята се разнесе тънък писък, който заглуши вика на болка на Жулиета. Тя замахна с ножа пред себе си и усети, че уцели мъжа в крака. Ключът изтрополи на земята. Чуха се още писъци. Хора крещяха. Жулиета се отблъсна с крака от вратата и се изправи, стиснала рамото си. Очакваше, че мъжът ще й се нахвърли, но нападателят й отстъпи, като накуцваше с единия крак. Беше момче на не повече от четиринайсет-петнайсет години.

— Стой на място! — нареди му Жулиета и насочи ножа към него.

Очите на момчето бяха разширени от страх. Една група деца се беше струпала до отсрещната стена върху купчина матраци и одеяла. Притискаха се едно към друго и широко отворените им очи бяха насочени към Жулиета.

Почувства се напълно объркана. Завладя я усещането, че нещо не е наред. Къде бяха останалите? Къде бяха възрастните? Представи си как злонамерени хора се промъкват по коридора зад нея, готови да я нападнат. Това тук бяха децата им, които бяха заключени, за да са в безопасност. Скоро майките плъхове щяха да се върнат, за да я накажат, че е нарушила покоя на леговището им.

— Къде са останалите? — попита тя с ръка, трепереща от студ, смущение и страх.

Огледа стаята и видя, че изправеното момче — онова, което я беше нападнало — е най-голямото. Момиче на около тринайсет седеше застинало неподвижно сред купчината одеяла и към него се притискаха две момченца и едно момиченце.

Най-голямото момче сведе поглед към крака си. Върху зеления му гащеризон се беше появило разрастващо се петно кръв.

— Колко са? — попита тя, като пристъпи крачка напред.

Тези деца очевидно се страхуваха повече от нея, отколкото тя от тях.

— Остави ни на мира! — изкрещя по-голямото момиче.

То притисна нещо към гърдите си. Момиченцето зарови глава в скута й, опитвайки се да се скрие там. Двете момченца я гледаха ядосано като палета, хванати натясно, но не помръдваха.

— Как се озовахте тук? — попита ги Жулиета.

Насочи ножа си към високото момче, но започна да се чувства глупаво. То я погледна объркано, явно не разбираше въпроса й и тогава Жулиета разбра. Естествено. Как можеха да минат десетилетия на битки в този силоз, без да се прояви тази втора по сила човешка страст?

Родени сте тук долу, нали?

Никой не отговори. Момчето смутено смръщи лице, сякаш въпросът беше налудничав. Тя погледна през рамо.

— Къде са родителите ви? Кога ще се върнат? След колко време?