Читать «Тел» онлайн - страница 277

— Върви — рече й. — Аз ще остана.

— Не, идваш с мен. — Тя потри ръце една в друга, духна върху тях и събра сили, за да продължи.

Отиде при Соло и се опита да хване ръката му, но той я издърпа.

— Още почивка — каза той. — Ще те настигна.

— Проклета да съм, ако… — Зъбите й тракаха неконтролируемо, тя потрепери и използва неволния спазъм за извинение да разтръска ръце, така че да раздвижи кръвта в крайниците си, след което довърши: — Проклета да съм, ако те оставя сам.

— Толкова съм жаден — оплака й се той.

Въпреки че беше видяла толкова вода, че й стигаше до края на живота й, Жулиета също беше жадна. Тя погледна нагоре.

— Още едно ниво и ще стигнем до долните ферми. Хайде. За днес стига толкова. Там ще намерим храна и вода и сухи дрехи, които да облека. Хайде, Соло, ставай. Не ме е грижа дали ще ни е нужна цяла седмица, за да се приберем у дома, но точно сега няма да се предадем.

Тя го хвана за китката. Този път той не се дръпна.

Мина цяла вечност, докато изкачат следващия ред стълби. Соло спираше на няколко пъти, облягаше се на парапета и гледаше безизразно към следващото стъпало. По врата му се стичаше прясна кръв. Жулиета потропваше със замръзналите си крака и се проклинаше. Всичко това беше глупаво. Беше постъпила толкова глупаво.

На няколко стъпала от следващата площадка тя остави Соло назад и отиде да провери вратите към фермите. Временните захранващи кабели, спускащи се от Информационния и пълзящи навътре, бяха наследство отпреди десетилетия, когато оцелелите като Соло бяха скалъпили каквото могат, за да отложат смъртта си. Жулиета надникна вътре и видя, че осветлението за растеж беше изключено.

— Соло? Ще ида да включа таймерите. Ти стой тук и почивай.

Той не отговори. Жулиета дръпна вратата и опита да пъхне ножа в металната решетка под краката си, като остави дръжката му да стърчи. Ръката й трепереше толкова силно, че й костваше значителни усилия дори да се прицели в цепнатината на пода. Тя усети, че долният й костюм мирише на изгоряла гума като дима от огъня.

— Почакай — спря я Соло.

Той задържа вратата отворена, седна и се облегна на нея, като така я опря в парапета.

— Благодаря — каза Жулиета и притисна ножа към гърдите си.

Той кимна и махна с ръка. Очите му се затвориха.

— Вода — промълви той и облиза устни.

— Ей сега се връщам — потупа го тя по рамото.

Тъмнината в преддверието на фермата погълна аварийното осветление от стълбището и слабото му зеленикаво сияние бързо се стопи до пълен мрак. В далечината се чуваше бръмченето на работеща помпа — същият звук я беше посрещнал и в горните ферми преди толкова много седмици. Но сега тя знаеше какъв е този звук, знаеше, че тук ще има вода. Вода и храна, а може би и кат дрехи. Просто трябваше да запали лампите, за да вижда. Прокле се, че не е взела резервно фенерче, както и за загубата на раницата и оборудването им.

Мракът я погълна, когато се прекачи през охранителните прегради. Знаеше пътя. Тези ферми изхранваха нея и Соло в продължение на седмици, докато работеха по онази жалка хидропонна помпа и тръбопровода. Жулиета се сети за новата помпа, която беше свързала. Механикът в нея беше любопитен дали свързването се е получило, дали онова нещо ще проработи и дали не трябваше да включи превключвателя на площадката, преди да тръгнат. Тази мисъл беше налудничава, но дори и да не доживееше да го види, някаква част от нея искаше този силоз да е сух и проблемът с наводнението да се реши. Премеждието в неговите дълбини сега й се струваше странно далечно като нещо, видяно насън, което не беше преживяла наистина. Въпреки това й се искаше от него да има някаква полза. Искаше й се Соло да не е пострадал напразно.