Читать «Тел» онлайн - страница 276

— Колко добре успя да го видиш? Какво си спомняш?

— Спомням си… Спомням си, че си помислих, че изглежда точно като мен.

На Жулиета й стори, че го чува да хлипа, но може би това се дължеше на напрежението при изкачването на стъпалата. Погледна назад към вратата, която подминаха. Вътрешността беше тъмна, нямаше енергия от Информационния. Дали подминаваха етажа на нападателя на Соло? Дали зад гърба си не оставяха някакъв оживял призрак?

Тя много се надяваше да е така. Имаха да изминат голямо разстояние само до участъка на заместника и още повече до мястото, което можеше да нарече свой дом.

Изкачваха се мълчаливо в продължение на ниво и половина. Жулиета трепереше, а Соло сумтеше и се свиваше от болка. От време на време тя разтриваше ръцете си и усещаше потта от изкачването и от усилието да го подкрепя да не падне. Това би било почти достатъчно, за да се затопли, ако не беше влажният долен костюм. Освен това, след като изкачиха три нива, тя толкова огладня, че й мина през ума, че тялото й просто няма да издържи. То се нуждаеше от гориво, от нещо, което да изгаря, за да се затопли.

— Още едно ниво и ще трябва да спра — каза тя на Соло.

Той промърмори, че е съгласен. Усещането, че когато достигнат целта си, ги очаква почивка, беше приятно — така беше по-лесно да изкачват стълбите, защото бяха преброени и имаха край. На площадката на сто трийсет и втория етаж Соло използва решетката на парапета като стълба, за да се отпусне полека върху площадката. Когато задникът му се удари в пода, той се излегна по гръб и закри лицето си с ръце.

Жулиета се надяваше, че е получил само мозъчно сътресение. Беше виждала много такива случаи, докато работеше с мъже, които се правеха на твърде корави, за да носят каски, но се оказваше, че не са толкова корави, когато някой инструмент или стоманена греда ги удареше по главата. Единственото, което Соло можеше да стори, бе да си почива.

Проблемът с почивката беше, че тогава на Жулиета й ставаше по-студено. Тя започна да потропва с крака, за да възстанови кръвообращението си. Лекото изпотяване от изкачването сега работеше срещу нея. Усещаше въздушното течение по стълбището — студеният въздух отдолу минаваше над ледената вода като през естествена климатична инсталация. Раменете й потрепериха. Ножът в ръцете й така се тресеше, че отражението й върху сребристото му острие беше размазано. Щеше да й е трудно да се движи, ако останеше на едно място, това щеше да я убие. А все още не знаеше къде се намира този нападател и можеше само да се надява, че е под тях.

— Трябва да тръгваме — каза тя на Соло.

Погледна към вратата и тъмните прозорци зад него. Какво щеше да направи, ако точно в този момент някой излезеше навън и ги нападнеше? Как можеше да се надява да се бори с него?

Соло вдигна ръка и й махна.