Читать «Тел» онлайн - страница 275

74

Силоз 17

Жулиета потрепери от студа, докато помагаше на Соло да се изправи на крака. Той се олюля и се подпря с две ръце на парапета.

— Мислиш ли, че можеш да вървиш? — попита тя.

Държеше под око празното стълбище, което се виеше спираловидно, нащрек за онзи другия, който беше някъде там, бе нападнал Соло и за малко не беше предизвикал смъртта й.

— Струва ми се, че да — отвърна Соло, докосна с длан челото си и разгледа кръвта по нея. — Не знам докъде ще мога да стигна.

Тя го поведе към стълбището. Миризмата на разтопена гума и бензин пареше в ноздрите й. Черният долен костюм беше все още влажен върху кожата й, дъхът й се носеше като облак пара пред нея и щом спреше да говори, зъбите й започваха да тракат неудържимо. Наведе се да вземе ножа, докато Соло се държеше здраво за извития външен парапет. Изглеждаше невъзможно да стигнат до Информационния. Дробовете й бяха изтощени от плуването, по мускулите й преминаваха спазми от треперенето и студа. А Соло изглеждаше още по-зле. Устата му беше увиснала, очите му се въртяха насам-натам. Сякаш почти не разбираше къде се намира.

— Можеш ли да стигнеш до участъка на заместника? — попита тя.

Жулиета беше прекарала много нощи там при набезите за снабдяване с материали. Килията за задържане беше странно удобно място за спане. Ключовете бяха все още в кутията — може би щяха да могат да отпочинат спокойно, ако се заключат вътре.

— Това колко нива са? — попита Соло.

Той не познаваше дълбоко долу толкова добре, колкото Джулс. Рядко дръзваше да се отдалечава толкова много.

— Десетина. Ще се справиш ли?

Той вдигна крак, за да направи първата стъпка, и пренесе тежестта си върху него.

— Мога да опитам.

Отправиха се на път само с ножа. Беше цял късмет, че той все още беше в Жулиета. Беше загадка как беше оцелял, докато тя се изтегляше нагоре през Механичния. Държеше го здраво, дръжката беше студена, а ръката й — ледена. Този прост готварски инструмент се беше превърнал в символ на нейната безопасност и бе заменил часовника й като необходимия предмет, който носеше винаги със себе си. Докато се качваха по стълбите, дръжката му тракаше по вътрешния парапет всеки път, когато тя се подпреше на него, за да запази равновесие. Другата й ръка беше обгърнала Соло, който с мъка взимаше всяко стъпало, като сумтеше и стенеше.

— Колко души са според теб? — попита тя, докато го наблюдаваше къде стъпва и хвърляше нервни погледи нагоре по стълбището.

Соло изсумтя.

— Не би трябвало да има никого. — Той леко се олюля, но Жулиета му помогна да се задържи. — Всички са мъртви. Всички.

Спряха да си починат на следващата площадка.

— Ти обаче успя — изтъкна тя. — След всичките тези години успя да оцелееш.

Той се намръщи, избърса брадата си с опакото на ръката. Дишаше тежко.

— Но аз съм Соло — каза той и тъжно поклати глава. — Тях ги нямаше. Всичките.

Жулиета погледна нагоре в шахтата, през пролуката между стълбите и бетона. Слабо осветеното в зелено стълбище се издигаше в плътния мрак. Тя стисна зъби, за да спрат да тракат, и се ослуша за някакъв звук, за какъвто и да е признак за живот. Соло с олюляване започна да изкачва следващата поредица стъпала. Жулиета побърза да го настигне.