Читать «Тел» онлайн - страница 256

— Тук, долу? Къде?

— В миньорския склад трябва да има предаватели. — Той се престори, че държи кутия и натиска превключвател. — За детонаторите. Поправих един такъв само преди месец. Той ще свърши работа.

Шърли се изправи.

— Ще ида да го донеса — каза тя. — Ти стой тук.

— Но стълбището…

— Ще бъда в безопасност. Слизам надолу, а не отивам нагоре.

Той поклати глава.

— Не променяй нищо — посочи тя радиото. — Не търси други гласове. Само нейният ни трябва. Остави го както е настроено.

— Разбира се.

— Ей сега се връщам. — Шърли се наведе и стисна рамото му.

Отвън тя откри, че десетки лица са обърнати към нея и в широко отворените им очи и отпуснати устни се четяха страх и въпроси. Тя искаше да им изкрещи през шума на генератора, че Жулиета е жива, че не са сами и други хора живеят и дишат в забранения свят отвън. Искаше да го направи, но нямаше време. Бързо се отправи към парапета и откри Кортни.

— Хей…

— Всичко наред ли е там, вътре? — попита Кортни.

— Да. Би ли ми направила една услуга? Наглеждай Уокър вместо мен.

Кортни кимна.

— Ти накъде си…?

Но Шърли вече тичаше към вратата. Тя се промъкна през групата, струпана пред входа. Дженкинс беше отвън с Харпър. Когато тя претича покрай тях, те прекъснаха разговора си.

— Хей! — Дженкинс я хвана за ръката. — Къде, по дяволите, си тръгнала?

— В миньорския склад — отвърна тя и изви ръка, за да я отскубне от хватката му. — Няма да се бавя…

— Не можеш да отидеш. Всеки момент ще взривим това стълбище. Онези идиоти ще ни паднат право в ръцете.

— Какво ще направите?

— На стълбището е сложен взрив — повтори Харпър. — Щом като слязат тук, долу, и започнат да се опитват да си пробият път навътре… — Той сви ръцете си на топка и след това ги разтвори, имитирайки експлозия.

— Ти не разбираш. — Тя се изправи лице в лице срещу Дженкинс. — Става дума за радиостанцията.

— Уок получи своя шанс — намръщи се той.

— Улавяме много разговори — каза му тя. — Той се нужда от една-единствена част. Ще се върна, кълна се.

Дженкинс погледна Харпър.

— Колко време ни остава, преди да го направим?

— Пет минути, сър — отвърна Харпър и брадичката му помръдна едва доловимо нагоре-надолу.

— Имаш четири — каза Дженкинс на Шърли, — но гледай…

Тя не чу останалото. Краката й вече трополяха по стоманата и я носеха към стълбището. Прелетя покрай нефтената помпа с тъжната й наведена горна част, после покрай редица объркани и нервни мъже с насочени към коридора оръжия.

Изкачи се по стълбището и заобиколи ъгъла му. Някой малко по-нагоре й изкрещя предупредително. Шърли мярна двама миньори с шашки динамит, преди да се втурне надолу по стълбите.

На следващото ниво зави и се насочи към минната шахта. Коридорите бяха тихи, чуваше се само задъханото й дишане и тропотът на ботушите й.

Жулиета. Жива.

Човек, изпратен да почиства, беше останал жив.

Тя зави по следващия коридор и претича покрай апартаментите за миньорите и нефтените работници — мъже, които сега носеха пушки, вместо да копаят дупки в земята, и размахваха оръжия вместо инструменти.

А с това ново знание, с тези невероятни новини, с тази тайна войната изглеждаше нереална. Незначителна. Как някой би могъл да се сражава, щом като отвъд тези стени имаше места, където можеше да отиде? Дали и нейната приятелка все още беше някъде там? Не трябваше ли и те да отидат?