Читать «Тел» онлайн - страница 255

— Тези… тези вълни, които улавяме с антената, те отразяват ли се наоколо?

Тя се зачуди дали същото не се отнася и за всички гласове, които бяха чули. Може би просто улавяха разговори от миналото. Дали това беше възможно? Просто като някакъв вид ехо? Някак си това й се струваше далеч по-малко шокиращо, отколкото другата възможност.

Уокър се обърна към нея със странно изражение на лицето. Устата му продължаваше да е полуотворена, но в ъгълчетата й се беше появила лека извивка, която започна да се увеличава.

— Не работи по този начин — отвърна той и извивката се превърна в усмивка. — Това става сега. Това се случва в момента. — Сграбчи ръката на Шърли. — И ти го чу, нали? Не съм полудял. Това наистина беше тя, нали? Тя е жива. Успяла е.

— Не… — поклати глава Шърли. — Уок, какво искаш да кажеш? Че Жулиета е жива? И къде е успяла да стигне?

— Ти чу. — Той посочи радиостанцията. — Преди това — разговорите, почистването. Там, навън, има още от тях. Още от нас. Тя е при тях, Шърли. Това се случва в момента.

— Жива.

Шърли се втренчи в радиостанцията, обмисляйки думите му. Приятелката й все още беше някъде. Все още дишаше. Представата за тялото на Жулиета, лежащо в безмълвен покой от другата страна на хълмовете и брулено от вятъра, се беше запечатала в съзнанието й. А сега си я представяше как се движи, диша и разговаря някъде по радиостанция.

— Можем ли да говорим с нея? — попита тя.

Тя знаеше, че въпросът е глупав. Но Уокър сякаш се сепна и скочи на крака.

— О, Господи! Господи, да!

Той остави купчината компоненти върху пода. Ръцете му трепереха, но на Шърли й се стори, че този път е от вълнение. И в двамата страхът беше изчезнал, сякаш се бе изпарил от стаята и останалият свят отвъд това малко пространство се беше превърнал в нещо незначително.

Уокър порови из сандъка с резервни части. Изхвърли от него няколко инструмента и заопипва дъното на кутията.

— Не — промълви той, след което се обърна и огледа частите на пода. — Не, не, не.

— Какво има? — Шърли се дръпна встрани от купчината, за да може той да вижда по-добре. — Какво липсва? Ето там има микрофон.

Тя посочи към частично разглобените слушалки.

— Предавателят. Това е една малка платка. Мисля, че остана на работната ми маса.

— Изсипах всичко в сандъка. — Гласът й беше изтънял и напрегнат.

Тя се приближи към пластмасовия сандък.

— Другата ми работна маса. Тази платка не беше необходима. Единственото, което Дженкс искаше, беше да подслушваме. — Уокър махна към радиостанцията. — Направих това, което иска. Откъде можех да знам, че ще се наложи да предавам…?

— Не си могъл — успокои го Шърли.

Тя си даваше сметка, че нещата не отиват на добре. Достатъчно често го беше виждала да изпада в такова състояние и знаеше, че това може да се случи много бързо.

— Има ли нещо тук, което да можем да използваме? Помисли, Уок. Съсредоточи се.

Той поклати глава и размаха пръст към слушалките.

— Този микрофон е прост. Звукът само преминава през него — малки мембрани, които вибрират… — Той се обърна към нея. — Почакай — има едно нещо.