Читать «Тел» онлайн - страница 258

Когато успя да се изправи на колене, ушите й все още звънтяха. Мъжете заемаха позиции зад парапета с оръжия, насочени към облака дим, който излизаше от зейналата паст от усукана и разкривена стомана. От другата страна се чуваха далечните викове на ранените.

Докато мъжете се биеха, Шърли потупа джобовете си и потърси в тях предавателите.

Звукът на войната отново сякаш заглъхна и стана незначителен, докато тя прелетя през вратата на генераторната зала, за да се върне при Уокър. Устната й кървеше, но умът й беше зает с по-важни неща.

69

Силоз 17

Жулиета се изтегляше през студената тъмна вода, като се удряше слепешката в тавана или в стената — не можеше да каже в кое от двете. Придърпваше омекналия въздушен шланг с отчаяни движения на сляпо. Нямаше представа колко бързо се движи, докато накрая не се блъсна в стълбището. Носът й се удари във вътрешността на шлема и за миг мракът пред очите й беше заменен от искри на болка. Тя се понесе зашеметена във водата и шлангът се изплъзна от ръцете й.

Щом дойде на себе си, Жулиета започна да търси пипнешком скъпоценния маркуч. Докосна нещо с ръкавицата си и осъзна, че това е по-тънката връзка на захранването. Пусна я и размаха ръце в заслепяващия мрак. Обувките й се удариха в нещо. Беше невъзможно да различи горе от долу. Имаше усещането, че се е обърнала наопаки, и се почувства замаяна и дезориентирана.

Тялото й се опря в някаква твърда повърхност. Реши, че вероятно се носи нагоре, далеч от шланга.

Отблъсна се с крака от онова, което смяташе за тавана, и заплува в посоката, за която се надяваше, че е надолу. Ръцете й се оплетоха в нещо — усещаше го върху дебело подплатените си гърди. Напипа го, като очакваше, че е захранващият кабел, но беше възнаградена с порестата мекота на празната тръба за въздуха. Тя вече не й осигуряваше въздух, но й показваше къде е изходът.

Когато го дръпна в едната посока, шлангът поддаде, затова тя опита в другата. Нататък маркучът оставаше опънат. Отново започна да се изтегля към стълбите. Сумтеше, докато се удряше в тях, и продължаваше да дърпа шланга. Маркучът водеше нагоре и завиваше край ъглите. Тя се изтегляше, опънала ръка напред, за да се пази от удари в стените, тавана и стълбите. Докато се блъскаше в тях, носейки се нагоре покрай шестте реда стъпала, Жулиета се бореше за всеки сантиметър. Това продължи като че ли цяла вечност.

Докато стигне до горе, остана без дъх. После внезапно осъзна, че не е останала без дъх, а й свършва въздухът. Беше изразходвала запаса, останал в костюма. Зад нея имаше десетки метри от изпразнения шланг, от който беше изсмукала всичкия въздух.

Докато се придвижваше през коридора, тя отново опита да се обади по радиостанцията. Костюмът й бавно се издигна към тавана.

— Соло! Чуваш ли ме?

Мисълта колко много вода има все още над главата й и как десетки метри от нея я притискат отгоре породи усещането, че се задушава. За колко ли време имаше въздух в костюма? Минути? Колко ли време щеше да й е нужно, за да плува или да се носи към повърхността? Много, много по-дълго. Вероятно в някой от тези потънали в пълен мрак коридори имаше бутилки с кислород, но как би могла да ги открие? Това не беше нейният дом, а и нямаше време да ги търси. Единственото, което й оставаше, беше безумното желание да стигне до стълбището, да се надпреварва с времето, докато стигне до повърхността.