Читать «Тел» онлайн - страница 249

Ножът й! Тя си спомни за ножа и спря да влачи крака. Той излезе от ръчно направената ножница, която беше пришила към корема си, и проблесна на светлината на фенерчето.

Жулиета се наведе и използва допълнителната дължина на острието. Плъзна върха на ножа между костюма и единия от ремъците. Водата наоколо й беше тъмна и плътна. На дъното на Механичния и под цялата тази водна маса, само с оскъдната светлина от фенерчето, тя се почувства по-отдалечена, самотна и уплашена, отколкото се беше чувствала някога през живота си.

Стисна ножа, ужасена от опасността да го изпусне, и започна да го движи нагоре-надолу, като използваше коремните си мускули. Беше все едно прави коремни преси, докато стои права. Атакува ремъка с мъчително режещо движение. От усилията, напрежението, болката в корема от накланянето напред и рязкото движение на главата надолу започна да псува в шлема си, когато тежестта за физически упражнения се откачи. След като кръглото парче желязо тупна глухо върху пода от стоманени плочи, тя внезапно почувства прасеца си сякаш гол и лек.

Жулиета се наклони настрани, стъпила на единия си крак, докато другият се опитваше да се издигне. Внимателно пъхна ножа под втория ремък. Страхуваше се, че може да среже костюма си и да види как от него излиза поток от скъпоценни мехурчета. Със силата на отчаянието тя тикна ножа и под черната лента и го дръпна точно както и предишния път. Видя увеличения образ на найлоновите влакна, които се скъсаха. В шлема й пръскаше пот, но ножът разкъса плата и тежестта се откачи.

Жулиета изкрещя, когато обувките й полетяха назад и се издигнаха над главата й. Тя изви тялото си и размаха ръце, колкото можеше, но шлемът й се удари в тръбите, минаващи по тавана на коридора.

Чу се трясък и водата около нея стана черна. Тя затърси фенерчето, за да го включи отново, но то не беше на мястото си. Нещо се удари в ръката й в мрака. Тя се опита да улови предмета с едната си ръка, стиснала ножа в другата, усети, че той се плъзна през обвитите й в ръкавица пръсти и след това изчезна. Докато се мъчеше да прибере ножа, единственият й източник на светлина падна невидим на пода.

Жулиета не чуваше нищо друго освен собственото си учестено дишане. Щеше да умре така, притисната към тавана, поредното подпухнало тяло в тези коридори. Сякаш й беше писано да умре в такъв костюм по един или друг начин. Отблъсна се от тръбите и се опита да се освободи, като извиваше тялото си. В коя посока се движеше? Накъде беше обърната? Цареше пълен мрак. Не можеше дори да види ръцете си пред себе си. Да знае, че очите й са си наред, но някак си не възприемат нищо, беше по-лошо от слепотата. Това само засилваше паниката, докато въздухът в костюма й ставаше все по-застоял.