Читать «Тел» онлайн - страница 248

На няколко пъти чуха пукота на статични смущения, но говор нямаше. Шърли съвсем леко увеличи скоростта, с която въртеше копчето.

— Мислиш ли, че антената…? — попита тя.

Уокър вдигна ръка. Малките високоговорители в скута му изпращяха. Той размаха палец, за да я накара да върне назад. Шърли го направи. Опита се да си припомни колко се е отдалечила, откакто се чу звукът, като използваше уменията, които беше усвоила в същата тази стая при настройването на шумния преди генератор…

— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?

Шърли изпусна копчето. Проследи как то се завъртя върху запоения проводник и се удари в пода.

Ръцете й се вцепениха. Върховете на пръстите й изтръпнаха. Тя се извърна със зяпнала уста към Уокър, от чийто скут се беше разнесъл призрачният глас, и откри, че той безмълвно оглежда ръцете си.

Никой от двамата не помръдна. Гласа, името — нямаше как да ги сбъркат.

Сълзи на объркване и радост се стекоха по брадата на Уокър и паднаха в скута му.

66

Силоз 17

Жулиета грабна омекналия въздушен шланг с две ръце и го стисна. Наградата й бяха няколко миниатюрни мехурчета, които се изтърколиха пред визьора й — налягането в тръбата беше изчезнало.

Тя прошепна една ругатня, наклони брадичката си към бутона на радиото и извика Соло по име. Сигурно работеше над проблема — може би доливаше гориво. Беше му казала да не изключва компресора. Нямаше да знае какво да прави, нямаше да може да го пусне отново. Изобщо не беше обмислила това добре. Беше на невъобразимо голямо разстояние от въздуха, от всяка надежда за оцеляване.

Тя предпазливо си пое дъх. Имаше само онова, което беше останало в костюма й, и последния въздух в шланга. Колко ли от него можеше да всмука от маркуча само със силата на дробовете си? Не мислеше, че ще е много.

Тя хвърли последен поглед към огромната помпа за отводняване и към набързо свършената работа по електрическата инсталация и хлабавите проводници, които се носеха във водата и които тя се беше надявала да има време да обезопаси срещу вибрации и случайно дръпване. Най-вероятно нищо от това вече нямаше значение, не и за нея. Тя се оттласна от помпата и размаха ръце през водата, проправяйки си път през гъстата течност, която сякаш й пречеше и едновременно с това не й осигуряваше никаква опорна точка, от която да се отблъсне или да се издърпа.

Тежестите я задържаха. Жулиета се наведе да ги освободи и откри, че не може да го направи. Тя заопипва за лентите от велкро, но през шлема и водата като през увеличително стъкло виждаше как размахва пръсти на няколко сантиметра от проклетите лепенки.

Пое си дълбоко дъх, от носа й капеше пот, която пръскаше във вътрешността на шлема й. Опита отново и стигна по-близо. Пръстите й почти докоснаха черните ленти. Двете й ръце бяха протегнати, тя сумтеше и напрягаше неистово рамене, просто за да достигне до проклетите си пищяли…

Но не можеше. Отказа се и измина още няколко крачки по коридора, като влачеше крака и следваше проводника и шланга, които се виждаха под конуса слаба бяла светлина, струяща от главата й. Опита се да не закача проводника, като си мислеше какво може да причини едно случайно дръпване на слабата връзка, която беше направила към заземяването на помпата. Докато се мъчеше да си поеме дълбоко дъх, умът й на механик вече работеше. Прокле се, че не се е подготвила по-внимателно.