Читать «Тел» онлайн - страница 245

— Давайте, давайте! — изкрещя някой.

Всички се бутаха и блъскаха. Гърмежите на оръжията зад гърба му сякаш се усилваха, докато във въздуха свистеше дъжд от златисти искри, които се сипеха върху лицето му. Той присви очи и се втурна през градушката от искри, докато група миньори с раирани гащеризони се опитваха да си проправят път нагоре от следващата площадка с още един голям лист стомана.

— Оттук! — изкрещя Шърли и го затегли след себе си.

На следващото ниво тя го дръпна встрани. Немощните му крака се мъчеха да не изостават. Някой изпусна брезентова чанта. Млад мъж с оръжие се завъртя и се втурна обратно да я вземе.

— Генераторната зала — каза му Шърли и посочи с ръка.

Вече имаше поток от хора, които преминаваха през двойната врата. Дженкинс беше там и управляваше движението. Някои от хората с пушки бяха заели позиции близо до една нефтена помпа. Горната й част с противотежест беше застинала напълно неподвижно, сякаш вече победена в битката, която предстоеше.

— Какво е това? — попита Дженкинс, когато наближиха вратата.

Той посочи с брадичка жиците в ръцете на Шърли.

— Това да не е…?

— Радиостанцията, сър — кимна тя.

— Вече не ни върши работа. — Дженкинс махна на двама души да влязат вътре.

Шърли и Уокър се дръпнаха встрани, за да не пречат.

— Сър…

— Вкарай го вътре — излая Дженкинс, като имаше предвид Уокър. — Не искам да ми се пречка.

— Но, сър, мисля, че ще искате да чуете…

— Хайде, вървете! — изкрещя Дженкинс на онези, които бяха изостанали най-назад.

Той завъртя ръка, за да ги накара да побързат. Останаха само механиците, които бяха заменили гаечните ключове с оръжия. Те се строиха, сякаш бяха свикнали с тази игра. Ръцете им бяха подпрени на парапета, а дългите стоманени дула на оръжията им бяха насочени в една и съща посока.

— Влизай или оставай — заяви Дженкинс на Шърли и понечи да затвори вратата.

— Тръгвай — обърна се тя към Уокър, след като изпусна дълга въздишка. — Да влизаме.

Уокър се подчини сковано, като през цялото време си мислеше за частите и инструментите, които трябваше да вземат със себе си — неща, които сега се намираха на няколко нива над главата му и които той беше загубил, навярно завинаги.

— Хей, изкарайте тези хора от стаята за управление!

Шърли затича през генераторната зала веднага, щом се озоваха вътре, жиците се влачеха след нея, а частите от алуминиевата антена подскачаха по пода.

— Вън!

Смесена група от механици и няколко души от Снабдяването, облечени в жълто, смутено се изнизаха един по един от малката стая за управление. Те се присъединиха към останалите хора, наобиколили парапета, който обграждаше могъщата машина, господстваща в подобното на пещера помещение. Поне шумът беше поносим. Шърли си представи какво би било, ако се налагаше всички тези хора да останат тук, долу, в продължение на дни, когато ревът на тропащия вал и хлабавите стойки на двигателя можеха да накарат човек да оглушее.