Читать «Тел» онлайн - страница 244

Жулиета застина. Тя потупа пластмасовия купол до ухото си и видя, че мехурчетата на излишния въздух все още излизат, но вече по-бавно. В костюма й все още имаше налягане, просто вътре вече не постъпваше въздух.

Тя натисна превключвателя с брадичка и усети как потта й се събира около яката и започва да капе отстрани по челюстта й. По някаква причина краката й замръзваха, докато от врата нагоре се потеше.

— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?

Изчака и насочи фенерчето към въздушния шланг, за да огледа дали не се е прегънал някъде. Все още разполагаше с въздуха в костюма си. Защо той не й отговаряше?

— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.

Трябваше да нагласи фенерчето върху шлема си, но тя усещаше тиктакането на някакъв безшумен часовник в главата си. Колко ли въздух й оставаше в момента? Може би й беше отнело около час, за да стигне до тук. Соло щеше да поправи компресора, преди въздухът й да свърши. Тя разполагаше с предостатъчно време. Може би той сипваше още гориво. Жулиета си повтори, че разполага с предостатъчно време, когато отвертката й се изплъзна от отрицателната клема. Проклетата клема беше заяла.

Нямаше време за това, нито пък за каквото и да е друго, ако тя беше ръждясала. Положителният електрод вече беше закачен и здраво стегнат. Тя опита да нагласи фенерчето на шлема си — то сочеше твърде високо, устройваше я при ходене, но беше ужасно за работа. Успя да го завърти малко и да го насочи към голямата помпа.

Проводникът за заземяването можеше да е свързан към коя да е част от основния корпус, нали така? Опита се да си спомни. Целият корпус беше земя, така ли беше? Или не? Защо не можеше да си спомни? Защо внезапно й стана трудно да мисли?

Тя изправи края на черния проводник и се опита да усуче оголените медни жици с дебелите пръсти на ръкавиците си. Пъхна този сноп в покрития с капак вентилационен отвор отзад. Парчето проводим метал изглеждаше свързано с останалата част на помпата. Уви проводника около един малък болт, върза го, за да държи по-здраво, и се опита да убеди сама себе си, че това ще свърши работа и ще е достатъчно, за да заработи проклетото. Уокър щеше да знае. Къде, по дяволите, беше той, когато й бе нужен?

Радиостанцията до врата й издаде стържещ звук — пукане и статични смущения, — който прозвуча като част от името й, идващо от много далеч. Последва мъртвешко съскане и след това нищо.

Жулиета потрепери в мрачната студена вода. Ушите й звънтяха от силния шум. Тя натисна бутона с брадичка, за да каже на Соло да държи радиото по-далеч от устата си, когато забеляза през стъкления прозорец на визьора на шлема си, че от клапана за излишния въздух вече не излизат мехурчета, които да се носят пред погледа й като фина завеса. В костюма и вече нямаше налягане.

Вместо него тя започна да усеща друг вид напрежение.

65

Силоз 18

Уокър се оказа избутан надолу по квадратното стълбище покрай екип от механици, които заваряваха нов комплект стоманени плочи през тесния коридор. По-голямата част от сглобената на ръка радиостанция се намираше в сандъка за резервни части, който техникът отчаяно стискаше с двете си ръце. Чуваше как електронните компоненти тропат вътре, докато си пробиваше път през тълпата от механици, които бягаха от нападението от горе. Пред него Шърли носеше останалата част от радиооборудването, притиснато към гърдите й, а проводниците на антената се влачеха подире й. Уокър подскачаше и танцуваше върху старите си нозе, за да не се оплете в тях.