Читать «Тел» онлайн - страница 243

След като беше толкова близо до целта си, тя се осмели да си помисли, че може да разчисти и да спаси пространството на Механичния на този силоз, да задейства един от генераторите му и след това върне към живот и някой от скритите му и погребани копачи. Имаха напредък. Тя беше на път да спаси приятелите си. След седмиците обезсърчаващи неуспехи сега всичко изглеждаше напълно постижимо, сякаш само на една ръка разстояние.

Жулиета откри помещението на водосборната яма точно там, където очакваше. Тя плъзна обувките си към ръба на кладенеца в центъра. Наведе се напред и фенерчето й проблесна върху цифрите, означаващи нивото на покачване на водата. Те изглеждаха комично под стотиците метри вода над тях. Комично и тъжно. Този силоз беше предал своите хора.

После обаче Жулиета се поправи — тези хора бяха предали своя силоз.

— Соло, при помпата съм. Ще свържа захранването.

Тя надникна надолу към дъното на кладенеца, за да се убеди, че мембраната на помпата не е запушена с наноси. Водата долу беше удивително прозрачна. Всичката онази смазка и мръсотия, в които тя беше работила, нагазила до кръста в басейна на своя силоз, се бяха размили, разтворени в незнайно колко галона просмукала се подпочвена вода. Резултатът беше кристалночиста течност, която тя вероятно би могла да пие.

Потрепери, внезапно осъзнала, че студът на дълбоката вода преминава през пластовете на костюма и изсмуква телесната й топлина. Каза си, че вече е изминала половината път. Отправи се към масивната помпа, монтирана на стената.

Дебелите тръби се извиваха към пода и след това пълзяха до ръба на кладенеца. Оттичането ставаше през тръба с подобен размер, която минаваше по стената и се съединяваше с плетеницата от тръби горе. Докато стоеше до огромната помпа и развързваше проводниците от китката си, тя си припомни последната работа, която беше свършила като механик. Беше издърпала вала на идентична помпа и беше открила, че роторът е износен и счупен. Докато избираше подходяща отвертка и се захвана да разхлабва положителната клема, тя отправи мислено молитва тази помпа да не е била в подобно състояние, когато захранването е прекъснало. Не й се искаше да се налага да слиза отново долу, за да я поправя. Не и докато не станеше възможно да го направи на сухо.

Положителният електрод се разхлаби по-лесно, отколкото се беше надявала. Жулиета сложи на негово място новия. Звукът на собственото й дишане отекваше в ограниченото пространство на шлема и беше единствената й компания. Докато притягаше новия електрод към клемата, тя осъзна, че чува дишането си, защото до бузата й вече не съскаше въздух.