Читать «Тел» онлайн - страница 242

— ДОБРЕ ЛИ СИ? — попита Соло и гласът му отново я стресна.

— Добре съм — отвърна тя и задържа брадичката си притисната към гърдите, за да остане радиото включено. — Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Тук, долу, звукът е малко силен. Всеки път ми изкарваш акъла.

Тя освободи превключвателя и се обърна да види шланга си. По целия таван мехурчетата от излишния й въздух танцуваха като миниатюрни скъпоценни камъни под светлината на фенерчето й…

— ДОБРЕ. РАЗБРАХ ТЕ.

Като едва повдигаше обувките си от пода и се изтласкваше с всяка стъпка, тя бавно пресече главното разклонение и подмина столовата. Ако продължеше по коридора и направеше два завоя, можеше да стигне до работилницата на Уокър. Дали там винаги е имало работилница? Нямаше представа. На това място там може би имаше склад. Или пък апартамент.

Малкият й апартамент трябваше да е в противоположната посока. Тя се обърна, за да надникне в коридора. Конусовидната светлина от фенерчето й пропъди мрака, за да разкрие тяло, притиснато към тавана и оплетено в тръбите и кабелите. Тя извърна поглед. Беше лесно да си представи, че това е Джордж или Скоти, или някой друг, когото беше обичала и загубила. Беше лесно да си представи, че е тя самата.

Тя затътри крака към стълбището. Тялото й потрепваше в плътната, но кристалночиста вода. Благодарение на тежестта на ботушите си и на костюма си тя се държеше изправена, макар че имаше чувството, че всеки момент ще падне. Спря в горната част на стъпалата, водещи надолу.

— Готвя се да се спусна — предупреди тя, след като натисна бутона с брадичка. — Увери се, че продължаваш да ми подаваш необходимото. И моля те, не отговаряй, освен ако има някакъв проблем. Ушите ми още звънтят от последното ти обаждане.

Жулиета вдигна брадичката си от превключвателя и направи първите няколко стъпки, в очакване гласът на Соло да прогърми в ухото й, но това така и не стана. Тя държеше здраво кабела и шланга, като ги дърпаше около острите ъгли на квадратното стълбище, докато се спускаше в мрака. Неподвижността на черната вода навсякъде около нея беше нарушавана единствено от издигащите се мехурчета и от въртящия се с погледа й конус на слабата светлина на фенерчето й.

Шест етажа по-надолу й стана трудно да дърпа шланга и кабела заради триенето в стъпалата. Тя спря и събра по-голяма част от тях около себе си, като оставяше хлабавите им намотки да се носят в безтегловността на водата. През ръцете й се плъзнаха няколко от внимателно направените от нея снадки и на проводника, и на тръбата. Тя спря и провери дали обвитите с лента и залепени съединения са здрави. От една от връзките излизаха миниатюрни мехурчета, които оставяха в тъмната вода прекъсната вълнообразна линия от малки точки. Не беше кой знае какво.

След като събра достатъчно намотки в подножието на стълбите, за да стигне до басейна на водосборната яма, тя се обърна и се отправи решително към целта си. Най-трудната част беше отминала. Въздухът влизаше със съскане край ухото й. Беше хладен и свеж. Излишъкът излизаше през другия клапан. Мехурчетата се изстрелваха и образуваха завеса, когато тя завъртеше глава. Разполагаше с достатъчно проводник и шланг, за да стигне до целта си, и всичките й инструменти бяха непокътнати. Изпита усещането, че най-сетне може да се отпусне, сега, когато знаеше, че няма да се спуска по-надълбоко. Единственото, което трябваше да стори, бе да свърже захранването, две лесни връзки, и да се измъкне оттук.