Читать «Тел» онлайн - страница 241

Тя донякъде беше доволна, че не може да чуе какво се случва. Не искаше да й се налага да слуша битките — просто искаше да се прибере у дома и да ги накара да спрат. Да се върне в своя силоз, се беше превърнало в отчаяно и натрапчиво желание. Беше влудяващо да знае, че е на кратко разстояние пеша от там, но онези врати се отварят само за да убиват хора. А и каква щеше да е ползата да се върне? Дали оцеляването й след почистването и разкриването на истината щяха да са достатъчни да изобличат Бърнард и целия Информационен отдел?

Както се оказа, тя имаше други, по-безумни планове. Може би това беше само една фантазия, но тя й вдъхна надежда. Жулиета мечтаеше да поправи един от копачите, които бяха построили това място — машина, погребана и скрита в далечния край на вертикалния тунел, който беше издълбала, — и да го подкара под земята към дълбоко долу на силоз осемнайсет. Мечтаеше да пробие преградата помежду им, да доведе хората си във вече сухите коридори тук и да накара това мъртво място отново да заработи. Мечтаеше за силоз, който съществува без всичките онези лъжи и заблуди.

Жулиета газеше през тежката вода към пропуска, мислеше си за тези детински мечти и установи, че по някакъв начин те засилват решителността й. Приближи до турникета и видя, че неохраняемата преграда ще е първото истинско препятствие по време на нейното спускане. Преодоляването й нямаше да е лесно. Тя й обърна гръб, хвана се от двете й страни и започна да се избутва, като се извиваше и риташе с тежките си обувки срещу ниската стена, докато накрая се озова седнала в самия край на кутията за управление.

Краката й бяха твърде тежки, за да ги вдигне… и не бяха достатъчно високо, за да може да се прехвърли от другата страна. Оказа се, че освен че не позволяваха на костюма да изплува, тежестите бяха пречка и за нея. Тя се заизвива назад, докато задникът й не се намести по-добре върху кутията, и се опита да се обърне настрани. Мушна дебелата ръкавица под коляното си, напрегна се и се наведе назад, докато обувката й се озова върху ръба на стената. Почина си за момент, като дишаше тежко, и в шлема й се разнесе приглушеният й смях. Беше нелепо да полага всички тези усилия, за да направи нещо толкова възмутително просто и лесно. След като вече беше вдигнала единия крак, беше по-лесно да повдигне и другия. Тя усети как мускулите на корема и бедрата, които я боляха от седмиците тичане нагоре-надолу като носач, най-сетне й помогнаха да вдигне крака си.

Тя облекчено поклати глава. По врата й се стичаше пот и тя вече изпитваше ужас, че ще й се наложи да повтори тази маневра и на връщане. Спускането от другата страна беше лесно — тежестите свършиха цялата работа. Тя спря за момент, за да се увери, че проводниците, вързани за китката й, и въздушният шланг, закрепен към яката й, не са се оплели, и след това продължи нататък по главния коридор. Единственото осветление, с което разполагаше, беше фенерчето върху шлема й.