Читать «Тел» онлайн - страница 233

Тя го посочи с плътните си ръкавици. Дебелият материал и двата слоя на долния костюм държаха топло. Тя се надяваше, че това означава, че няма да замръзне до смърт в дълбоката вода.

Соло вдигна навитото плетено въже с вързан в края му голям гаечен ключ, който можеше да се регулира.

— От коя страна? — попита той.

Тя посочи мястото, където извитите стъпала потъваха в осветената в зелено вода.

— Спускай го постепенно. И го дръж напред, така че да не се закачи за долните стъпала.

Той кимна. Жулиета провери инструментите си, докато Соло спускаше гаечния ключ във водата. Тежестта на парчето метал дърпаше въжето право надолу към самото дъно на голямото стълбище. В единия джоб тя имаше различни отвертки. Всяка от тях беше вързана към джоба с около метър канап. В друг джоб имаше гаечен ключ, а в джоб номер четири — клещи за рязане. Когато се погледна, в съзнанието й нахлуха спомени за разходката й навън. Сякаш чуваше звука на финия пясък, който се удряше в шлема й, усещаше как запасът й от въздух намалява и чуваше тропота на тежките си обувки върху отъпканата пръст…

Тя се вкопчи в парапета пред себе си и се опита да мисли за нещо различно. За каквото и да е друго. Проводник за захранването и шланг за въздуха. Трябваше да се съсредоточи. Щеше да й е нужно голямо количество и от двете. Пое си дълбоко дъх и провери високите купчини намотан тръбопровод и електрически проводник, които бяха натрупани върху платформата. Беше ги навила във формата на осмици, за да не се оплетат. Добре. Компресорът беше в готовност. Единственото, което Соло трябваше да направи, бе да се убеди, че няма прекъсване във всичко, което се подава към нея.

— На дъното е — уведоми я той.

Тя го наблюдаваше как завързваше въжето към парапета на стълбището. Днес той беше в добро настроение. Беше енергичен и умът му беше бистър. Моментът беше подходящ да се приключи с това. Пренасочването на наводнението към станцията за преработка беше грубовато и временно решение. Време беше онези големи помпи дълбоко долу да започнат да засмукват водата, както си му е редът, и да я изпомпват през бетонните стени към пръстта отвън.

Жулиета повлече крака към ръба на площадката и погледна надолу към сребристата повърхност на замърсената вода. Дали този неин план не беше налудничав? Не трябваше ли да се страхува? Или годините, които трябваше да чака, за да стане това по безопасния начин, я ужасяваха повече? Перспективата да полудява малко по малко й се струваше по-рискована. Тя си напомни, че това ще е като излизането навън, което вече беше правила и след което беше оцеляла. Само дето… това беше по-безопасно. Тя имаше неограничен запас от въздух и там, долу, нямаше нищо токсично, нищо, което да разяде костюма й.

Погледна към отражението си в неподвижната вода, с неудобния костюм изглеждаше огромна. Ако тук до нея стоеше Лукас и я виждаше какво иска да направи, дали щеше да се опита да я разубеди? Каза си, че вероятно щеше да опита. Колко добре всъщност се познаваха? Бяха се срещнали лично колко — два-три пъти?