Читать «Тел» онлайн - страница 235

Надяваше се, че ще й бъде по-лесно да се движи, веднъж след като влезе във водата, но нямаше как да знае дали ще е така — беше просто интуитивно чувство, свързано с физиката на нещата и начина, по който можеше да прецени една машина само като я погледне. Спусна се по последните сухи стълби и след това обувките й преминаха през мазната повърхност на водата, за да открият долното стъпало. С мъка слезе още две надолу, като очакваше смразяващия студ, но той така и не се появи. Костюмът и долните й дрехи й държаха приятно топло. Всъщност дори беше прекалено топло — тя видя как върху вътрешността на шлема се образува влажна мъгла. Тя натисна бутона на радиото с брадичка и каза на Соло да отвори клапана й и да вкара въздух.

Той започна да бърника по яката й и завъртя лостчето, за да пусне потока от въздух. Край ухото й прозвуча съскане и тя усети как костюмът около нея се изду. Вентилът за излишния въздух, който тя беше завила от другата страна на яката, изскърца, когато се отвори, за да изпусне излишното налягане и така да предпази костюма й (и както подозираше, и главата й) от пръсване.

— Тежестите — каза тя, като щракна радиото.

Соло затича обратно към площадката и се върна с кръглите тежести за физически упражнения. Коленичи на последното сухо стъпало и ги пристегна под коленете й с велкро. Сетне вдигна поглед в очакване на онова, което ще последва.

Жулиета с мъка вдигна първо единия крак, после другия, за да се увери, че тежестите са добре закрепени.

— Проводникът — каза тя.

Вече започваше да свиква да работи с радиото.

Това беше най-важната част — захранването от Информационния щеше да подкара мъртвите помпи долу. Двадесет и четири волтов ток. Беше инсталирала превключвател на площадката, така че Соло да може да го изпробва, докато Жулиета беше долу. Тя не искаше да се движи с проводник, по който има напрежение.

Соло размота три-четири метра от двужилния проводник и го върза около китката й. Възлите и на въжето, и на проводника бяха здрави. С всяка изминала минута увереността й в успеха на това начинание нарастваше, а неудобството, причинявано от костюма, намаляваше.

От две стъпала по-нагоре Соло й се усмихна от другата страна на прозрачния пластмасов купол на шлема. Жълтите му зъби проблясваха сред рунтавата му брада. Жулиета му се усмихна в отговор. Тя застана неподвижно, докато той опипваше фенерчето, пристегнато върху шлема й, за да го включи. Батерията му беше току-що заредена и щеше да изкара цял ден — много по-дълго, отколкото би следвало да има нужда тя.

— Добре — каза тя. — Помогни ми.

Тя дръпна брадичката си от говорителя на радиото, обърна се и се наведе през парапета. Опря корема си върху него и наклони глава. Да се хвърли от този парапет беше невероятно усещане. Сякаш се самоубиваше. Това беше голямото стълбище. Това беше нейният силоз. Намираше се на четири нива над Механичния. Цялото това пространство под нея, това дълго падане беше пътят на безумците и сега тя тръгваше по него доброволно.