Читать «Тел» онлайн - страница 234

Но оттогава бяха провели десетки разговори. Дали гласът, историите от детството и смехът му, който я опияняваше, когато всичко останало от нейния ден я докарваше до рев, бяха достатъчни, за да го опознае? Дали затова съобщенията и имейлите бяха толкова скъпи — за да е невъзможен такъв вид живот, такава връзка? Как можеше да стои тук и да мисли за мъж, когото почти не познава, вместо за безумната задача, която й предстои?

Може би Лукас се беше превърнал в нейното спасително въже, последната нишка надежда, която я свързва с дома. Или по-скоро беше като тънък лъч светлина, проблясваща от време на време в мрака, като фар, който я води към завръщането й?

— Шлемът? — Соло стоеше до нея и държеше в ръцете си прозрачния шлем, върху който беше пристегнато фенерче.

Жулиета протегна ръце да го вземе. Увери се, че фенерчето е здраво закрепено, и се опита да прочисти главата си от безполезните мисли.

— Първо закачи шланга за въздуха — каза тя. — И включи радиото.

Той кимна. Тя държеше шлема, докато той щракна въздушния шланг към накрайника, който беше навила в резбата на яката. Когато всичко беше на мястото си, се чу съскането на въздуха, останал в тръбата. Ръката му докосна тила й, когато той се пресегна да включи радиото. Жулиета наведе брадичка и натисна изработения от нея превключвател, който беше пришит към долния й костюм.

— Ало, ало — каза тя.

От устройството на хълбока на Соло се разнесе странно пищене и гласът й прогърмя от него.

— Малко е силно — отбеляза той и настрои копчето за звука.

Тя вдигна шлема, за да го постави на мястото му. Екранът и пластмасовите уплътнения бяха свалени. След като изстърга боята от външната стана, онова, което остана, беше почти напълно прозрачна полусфера от здрава пластмаса. Когато я заключи към яката, си помисли, че е добре да знае, че каквото и да вижда извън нея, то е истинско.

— Добре ли си там?

Гласът на Соло беше приглушен от херметичната връзка между шлема и костюма. Тя вдигна палеца си в ръкавицата, после посочи компресора.

Той клекна, коленичи до устройството и почеса брадата си. Жулиета го наблюдаваше как включи главното захранване на портативния апарат, стисна гумената ръчна помпа пет пъти и след това дръпна въжето на стартера. Малкото устройство изхвърли облаче дим и оживя. Въпреки гумените си колела то танцуваше и тропаше върху площадката и Жулиета усещаше вибрациите през обувките си. Можеше да чуе ужасния шум през шлема си и да си представи оглушителното тракане, което отекваше нагоре в изоставения силоз.

Соло задържа дросела още една секунда, точно както тя му беше показала, и след това го бутна навътре докрай. Докато машината тракаше и пуфтеше, той вдигна поглед към нея, на брадатото му лице се разля усмивка и той заприлича на някое от онези кучета в Снабдяването, вперили очи в собственика си.

Тя посочи към червения бидон с допълнително гориво и отново вдигна палец. Той й отвърна със същия жест. Жулиета се затътри към стъпалата, като държеше облечената си в ръкавица ръка върху парапета, за да пази равновесие. Соло се промъкна покрай нея и отиде до парапета и вързаното въже. Протегна ръка, за да й помогне да се задържи, докато тежко се спускаше по хлъзгавите стъпала с неудобните обувки на костюма.