Читать «Тел» онлайн - страница 232

— Събирай си нещата — нареди Дженкинс. — Минаваме в отстъпление.

Той огледа стаята и погледът му се спря на работната маса.

— Поправих го — каза Уокър и се закашля в юмрука си. — Сега работи.

— Мисля, че е малко късно.

Дженкинс пусна гащеризона му и Уокър трябваше да се хване за стола, за да не се строполи отново на пода. Стрелбата отвън се приближаваше. Покрай тях затрополяха крака, чуха се още викове, последвани от нов оглушителен взрив, който можеше да бъде усетен през пода. Дженкинс и Харпър вече бяха на вратата, крещяха заповеди и размахваха ръце към хората, които тичаха покрай тях. Шърли застана до Уокър край работната маса. Очите й бяха насочени към радиото.

— Това ни трябва — заяви тя, като дишаше тежко.

Уокър сведе поглед към проблясващите парчета на пода.

Тези лупи му струваха двумесечната заплата…

— Уок! Какво да взема? Помогни ми!

Той се обърна и видя, че Шърли събира частите на радиостанцията. Проводниците между платките се сгъваха и усукваха. Точно пред вратата се чу силен пукот от едно от оръжията на техните хора и накара Уокър да се свие и да си изгуби ума от ужас.

— Уок!

— Антената — прошепна той и посочи към таванските греди, от които все още се носеше прах.

Шърли кимна и скочи върху масата. Уокър огледа стаята, която си беше обещал да не напуска никога — обещание, което навремето наистина бе имал намерение да спази. Какво да вземе със себе си? Глупави предмети за спомен. Боклуци. Мръсни дрехи. Купчина схеми. Грабна сандъка с резервни части и го изсипа на пода. Сложи вътре компонентите на радиото, изключи трансформатора и добави и него. Шърли дърпаше антената. Беше събрала пред гърдите си проводниците и металните пръти. Той грабна поялника и няколко инструмента. В този момент Харпър изкрещя, че трябва да тръгват веднага или няма да успеят.

Шърли сграбчи ръката на Уокър и го задърпа към вратата.

И в този миг Уокър осъзна, че тръгват.

62

Силоз 17

Паниката, която изпита, когато надяна костюма, беше неочаквана.

Жулиета до известна степен очакваше да почувства страх от навлизането във водата, но самото обличане на костюма за почистване беше онова, което я изпълни с ужас и събуди студена и празна болка в стомаха й. Тя се опита да контролира дишането си, докато Соло дърпаше ципа на гърба й и прилепваше на мястото им слоевете с велкро.

— Къде ми е ножът? — попита го тя и заопипва джобовете отпред, търсейки го между инструментите.

— Ето тук е — отвърна той.

Той се наведе и започна да рови в чантата й с инструменти и го извади изпод една кърпа и дрехите за смяна. Подаде й ножа с дръжката напред и Жулиета го пъхна в дебелия джоб, който беше добавила в областта на корема. Беше й по-спокойно да й е подръка. Този инструмент от горната кафетерия беше нещо като любимата й детска играчка. Тя откри, че го проверява по същия начин, както поглеждаше китката си за онзи стар часовник.

— Да изчакаме с шлема — каза тя на Соло, когато той го повдигна от пода на площадката. — Първо хвани това въже.