Читать «Тел» онлайн - страница 231

— Единайсет — обяви той и се обърна към Шърли, която му казваше нещо, но той не беше сигурен какво. — И не мисля, че досега сме открили нашето.

— Нашето? Уок, ще ме побъркаш. Откъде идват тези гласове?

Той сви рамене.

— От града? От света зад хълмовете? Откъде да знам? — започна да върти бавно копчето, като се ослушваше за още гласове. — Единайсет предавания, като не броим нашето. Ами ако има още? Трябва да има още, нали? Какви са шансовете да сме открили вече всички?

— В последното се говореше за почистване. Мислиш ли, че те имат предвид? Като…?

Уокър кимна и размести лупите си. Нагласи ги отново и пак се зае да върти копчето.

— Значи са в силози. Като нас.

Той посочи малката зелена платка, към която тя му беше помогнала да запои потенциометъра.

— Вероятно тази платка го прави — може би модулира честотата на вълните.

Шърли се плашеше от гласовете, а Уокър беше по-скоро очарован от другите, различни загадки. Чу се пукането на статичните смущения. Той спря да върти копчето. Размърда го напред-назад, но не откри нищо. Продължи нататък.

— Имаш предвид малката платка с номер осемнайсет на нея?

Уокър я погледна с глуповато изражение. Пръстите му спряха търсенето, след което той кимна.

— Значи са поне толкова — предположи тя, схващайки ситуацията по-бързо от него. — Трябва да открия Дженкинс. Трябва да му кажем за това.

Шърли стана от стола и се отправи към вратата. Уокър поклати глава. Главата му се замая при мисълта за последствията. Масата и стените сякаш се люлееха. Представата, че зад тези стени може да има хора…

Силен тътен накара зъбите му да затракат и го изтръгна от мислите му. Краката му поддадоха, когато земята под него се разтрепери и насъбралият се от десетилетия прах се посипа върху му от плетеницата от тръби и проводници, пресичащи се над главата му.

Уокър се изтърколи настрани и се закашля от вдишаната плесен, която се носеше във въздуха. Ушите му звънтяха от взрива. Той опипа главата си, за да намери увеличителното си стъкло, когато видя рамката да лежи на стоманения под пред него. Лещата беше натрошена на парчета с големината на чакъл.

— О, не. Нуждая се… — Опита се да пъхне ръце под себе си и усети остра болка в хълбока, там, където костта се беше ударила в стоманата.

Не можеше да разсъждава. Размаха ръка, умолявайки Скоти да излезе от сенките и да му помогне.

Една тежка обувка смачка каквото беше останало от лупата му. Силни млади ръце сграбчиха гащеризона му и го изправиха на крака. Навсякъде се разнасяха викове, пукот и тракане на оръжия.

— Уок! Добре ли си?

Дженкинс го държеше за гащеризона. Уокър беше почти сигурен, че ще се строполи, ако момчето го пусне.

— Лупата ми…

— Сър! Трябва да тръгваме! Те са вътре!

Уокър се обърна към вратата и видя Харпър да помага на Шърли да се изправи на крака. Очите й бяха широко отворени и уплашени, раменете и тъмната й коса бяха покрити със слой сив прах. Тя се беше втренчила в Уокър и изглеждаше също толкова замаяна, колкото той се чувстваше.