Читать «Тел» онлайн - страница 223

Остави последните насъбрани отпадъци върху леглото си и се сети за Уокър. Дали не беше стигнал до това да живее на работното си място, като е правил същото като нея? Дали причината не беше в манията и желанието му да продължава да работи върху поредицата от проблеми, които никога не свършваха, докато накрая не му е останало нищо друго, освен да започне да спи само на няколко крачки от тях?

Колкото повече разбираше стареца, толкова по-далече от него и по-самотна се чувстваше тя. Седна и заразтрива краката си — бедрата и прасците й бяха изтощени от последното изкачване. През изминалите седмици сигурно краката й бяха заякнали като на носач, но въпреки това я боляха през цялото време и тъпата болка в тях се превърна в постоянно усещане. Когато стегнеше мускулите си, тя ставаше остра и мъчителна, което до известна степен Жулиета предпочиташе. Острото и отчетливо усещане беше за предпочитане пред тъпата болка. Тя предпочиташе усещания, които може да разбере.

Събу си обувките — странно беше да мисли за тези намерени неща като за свои — и се изправи. Беше почивала достатъчно. Не можеше да си позволи по-дълга отмора. Отнесе брезентовата си чанта до една от хубавите работни маси — всичко в Лабораторията за костюми беше по-хубаво, отколкото онова, с което беше разполагала в Механичния. Дори частите, които бяха направени така, че да се повредят, бяха конструирани с такова химическо и инженерно съвършенство, че тя започваше да го оценява едва сега, когато разбираше злите им намерения. Беше събрала цяла купчина шайби и уплътнения — хубавите бяха от Снабдяването, а лошите от остатъците в Лабораторията, — за да разбере как действа системата. Беше ги подредила в задната част на основната си работна маса и те й напомняха как бе прокудена от нейния силоз с жестокото намерение да бъде убита.

Изсипа частите от Снабдяването и се замисли колко е странно да има достъп и да живее в това забранено сърце на друг силоз. Още по-странното беше да се възползва от тези работни маси, от тези безукорни инструменти, подредени, за да изпращат на смърт хора като нея.

Жулиета огледа стените и десетината костюми за почистване, които висяха на стойките си в различна степен на завършеност. Беше като да живееш и да работиш в стая, пълна с призрачни видения. Ако някой от тези костюми скочеше и започнеше да се движи сам, тя нямаше да се изненада. Ръцете и краката им бяха издути така, сякаш бяха пълни, а огледалните визьори спокойно можеха да крият любопитни лица. Тези висящи форми й правеха компания. Те я наблюдаваха безстрастно, докато подреждаше находките си на две купчини — първата бе с нещата, от които се нуждаеше за своя следващ голям проект, а втората с останалите полезни вещи, които беше събрала без ясна представа за какво точно ще ги използва.