Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 46

— Къде ще ставаш, Халас? Теб краката не те държат!

— Държат ме и още как! — възрази гномът, избута стола назад и се изправи. — Е?! Видя ли?!

Халас доста забележимо се олюляваше наляво и надясно, подобно на моряк по време на буря в Морето на бурите.

— Ти си непоправим — въздъхна Делер.

Халас се ухили победоносно и като направи няколко крачки, се сблъска с идващия насреща му доралисец. Доралисецът се връщаше към своята маса с пълна халба крудър и когато Халас без да иска се блъсна в краката му, почти цялото питие се разля върху гърдите на козела.

Гномът втренчи пиянски поглед в извисяващия се над него козлочовек, усмихна се и каза нещо, което е направо забранено да се казва на представител на расата на доралисците:

— Здравей, козел! Как е животът?

Доралисецът, чувайки смъртното за своя народ оскърбление (т.е. думата „козел“), без изобщо да се замисли, заби юмрук в зъбите на гнома. Делер, виждайки, че някакъв си козел се осмелява да удря приятеля му, изрева страховито и като грабна празния стол на Халас, го стовари върху главата на доралисеца. Столът се пръсна на парчета, а виж главата се оказа доста по-здрава — тя, както и следваше да се очаква, не се пръсна, но за доралисеца ударът беше повече от достатъчен и той като подкосен рухна на пода.

— Мумр, помагай! — извика Делер.

Фенерджията скочи към джуджето и му помогна да вдигне изпадналия в безсъзнание доралисец, след което го засили в дълъг полет към масата на егерите. Войниците приеха доралисеца с отворени обятия и веднага го препратиха към масата, от която вече се надигаха гневните и ядосани доралисци. Бездушните нямаха чак толкова богат опит в мятането на припаднали тела, колкото Делер и Фенерджията, така че доралисецът не стигна до набелязаната цел, а се стовари върху каменоделците. Те сякаш само това и чакаха — наскачаха от местата си и се нахвърлиха с юмруци върху егерите. Доралисците пренебрегнаха заформилия се бой между егери и каменоделци и се втурнаха към нас.

Кли-кли изписка и се пъхна под масата. Аз, знаейки каква огромна сила притежават тези грешки на боговете, наречени доралисци, грабнах от масата легендарното растение кактус и го наврях в муцуната на най-близкия нападател. Собственикът на кактуса и моята цел изкрещяха едновременно. Старецът се хвърли да спасява безценното си растение от копитата на козела, а доролисецът, блеейки противно, започна да издърпва бодлите от носа си.

По това време боят вече беше обхванал цялата кръчма и се вихреше с бойния плам на Веселите обесници. Всеки се биеше с всеки. Из въздуха летяха халби, търсейки зазяпали се глупаци. Една едва не удари Мармота по главата и ако не беше успял да постави стол пред себе си… щеше вече да лежи на земята до изгубилия съзнание Халас.

Ужасеният собственик на заведението се опита да спре погрома над имуществото му, но получи халба по главата, хвърлена от нечия ловка ръка, и, изненадан от тази несправедливост на боговете, се скри някъде под тезгяха. Друга чаша се разби в групата студенти и те с вика „Бият нашите!“ атакуваха егерите.