Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 38

Знаейки железния характер на Змиорката и това, че него на практика не могат да го притеснят никакви изненади, това „малко“ в устата му имаше много голямо значение.

За пръв път виждах Змиорката толкова развълнуван.

— Затова ме интересува — продължи междувременно гаракецът. — Сега трябва да държим ушите си отворени и да не вярваме на никого. Поддръжниците на Неназовимия излизат на светло като гъби след дъжд.

Поддръжниците на Неназовимия? Ха! Скъпият гаракец още не се беше сблъсквал с поддръжниците на Господаря! Ето кой е способен да ти подлее вода в най-неочакван момент! Да не казвам за Посланика на Господаря, чието споменаване ме хвърля в такъв животински ужас, че съм готов да отрежа собствената си ръка, само и само никога повече да не се срещам с него и да не чувам гласа му.

Замълчах, събирайки мислите си, защото не обичах да споделям с хората за своя живот. Колкото по-малко знаят другите за теб, толкова си по-добре защитен от разни изненади. Фор ми беше набил тази мъдрост в главата много отдавна и с времето започнах да осъзнавам, че старият ми учител е бил абсолютно прав. Никой в Авендум не беше наясно с чувствата и слабостите на Гарет-сянката и никой не можеше да ме притисне, използвайки за тази цел моите приятели и близки. Затова, като не говорех и се занимавах само със собствените си дела, не се притеснявах особено от неочакван удар в гърба.

Вярвах на мълчаливия гаракец. Навярно Змиорката беше един от малкото хора, на които не се страхувах да разкрия и излея душата си, знаейки, че всичко, което той ще чуе, ще отиде с него в гроба.

— С него дружахме още от малки деца — неочаквано за себе си започнах да разказвам аз. — Две вечно гладни и мръсни хлапета, живеещи в бедняшките квартали на Авендум. Преживяхме много неща двамата заедно, Змиорка… Глад, зимен студ, хайки на стражата… През какво ли не минахме за тези години… Аз и Бас се държахме един за друг и като цяло някак оцеляхме до момента, когато един майстор-крадец ни взе под крилото си. Името му беше Фор… Този човек ни научи на много… Той просто натъпка в мен всичко, което един уважаващ себе си крадец би трябвало да знае, за да получи в крайна сметка от гилдията званието майстор.

Фор казваше, че имам естествена дарба за кражба, може и да е така. Но Бас не беше такъв. Когато живеехме на улицата, аз изпразвах джобовете на минувачите, а не той. Бас имаше друга страст — карти и зарове. В крайна сметка Фор вдигна ръце от моя приятел, а Бас все повече и повече затъваше в играта. Няколко пъти попадаше в неприятни ситуации, проигравайки всичко. По това време Фор беше известна фигура в престъпния свят на Авендум и успяваше да спасява Бас от проблеми. Но всяко нещо все някога си има край. Веднъж, когато Бас беше на двадесет, той загази здраво. Приятелят ми задлъжня с голяма сума на Маркун, този човек дълго време беше глава на гилдията на крадците в Авендум. Бас не каза нищо нито на мен, нито на Фор. Той просто взе нашите пари и изчезна. Открадна злато от своя учител и от своя приятел. После имаше слух, че хората на Маркун са го пуснали под кея, но тялото така и не се намери. През всичките тези дванадесет години аз и Фор мислехме, че Бас е мъртъв. Не можеше просто да изчезне и да не ни каже нищо! И сега си представи моето изумление, когато го видях след всичките тези години в Раненг жив и здрав. През цялото това време той е бил жив и нищо не ни е казал!