Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 33

Казвайки това, аз обърнах гръб на изненадания Бас и забързах след Халас. Кли-кли не издържа и попита:

— Това твой приятел ли беше?

— Не… Тоест, да… Като че ли.

— Бр-р-р — тръсна глава Кли-кли. — Последно — да, не или като че ли? Решавай.

— Остави го, Кли-кли — посъветва го Змиорката.

— Ама аз нищо! — разпери ръце Кли-кли. — Просто попитах. Слушай, Гарет, а ти с всичките си приятели ли си толкова очарователно вежлив и любезен или само с избрани? Това аз за в бъдеще питам, за да не се изненадам много, когато като се срещнем ме нариташ така откровено и ненатрапчиво.

— Дъвчи си моркова! — изкрещях на гоблина.

По целия Голям пазар се разнесе вик:

— Почтени-и-и! Почтени-и-и!

— Това да не е за нас? — обърна се за всеки случай Змиорката.

— Не всички от нас са почтени — възрази му гоблинът и ми хвърли укорителен поглед. — Някои дори са много непочтени… Освен това много навъсени и вечно ядосани.

— Почтени-и! Почакайте! — към нас, отчаяно махайки с ръка, тичаше прилично облечено момче.

— Да, определено е за нас — каза Змиорката и спря.

— И за какъв мрак сме му притрябвали? — подозрително изсумтя Делер, като присви очи.

— Да вървим — подкани партньора си Халас. — Ако тръгнем да чакаме всеки, който вика, и до довечера няма да стигнем до бръснар!

— А ако продължим по-нататък, тоя ще тича след нас и ще крещи за трима — резонно възразих на гнома. — Не ни трябва такова щастие.

— Аха — съгласи се Кли-кли и впи зъби в моркова. — Халас, ръкавът ти се е вдигнал.

Гномът изруга и пусна ръкава на кафявата си риза, скривайки татуировката във форма на червено озъбено сърце — емблемата на Дивите сърца. Дивите, придружаващи ни в похода, не трябваше да изпъкват и да афишират наляво и надясно, че са членове на легендарния отряд воини на Валиостр. В населените места момчетата усърдно криеха татуировките си под дрехите, за да не привличат излишно внимание към нашия отряд и да не дават повод за клюки. (Че някои ще седят и ще се чудят как така Дивите, които никога не са били известни с любовта си към дълги разходки, са толкова далеч от Самотния великан? А ако същите тези започнат да се замислят, много скоро ще започнат да си вадят изводи, което изобщо не ни се искаше, защото след изводите обикновено следват действията.) Макар че сега вече можеше и да зарежем анонимността. Тайното заминаване от Авендум отдавна не беше тайна, най-малкото не и за шаманите на Неназовимия, които вече се опитаха да ни направят засада на пътя между Авендум и Раненг.

— Почтени-и-и! — момчето дишаше тежко, очевидно беше напълно изтощено.

— Какво искаш, човече? — страховито се намръщи Халас. — Нямаш ли друга работа, освен да крещиш из целия град?! И без теб знаем, че сме почтени.

— Исках да предложа… — започна момчето, но Делер не го остави да довърши.

— Нищо не купуваме!

Джуджето и гномът се обърнаха и потеглиха, отказвайки да чуят какво се кани да им съобщи момчето. Аз едва забележимо свих рамене. Не му беше писано да продаде нещо на джудже.