Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 236

Един орк стоварваше брадвата си върху щита на Едноокия, който едва се държеше на крака. Аз извадих ножа и направих най-безумната постъпка в живота си. Засилих се, скочих и ударих орка с двата крака в гърба. Естествено, паднах на земята, а оркът, изненадан от неочакваната атака, полетя напред, падна на колене и веднага се прости с главата си.

Едноокият кимна с благодарност и веднага се включи в съседната схватка.

Мрак! Трябва да се върна назад и да си взема арбалета.

— Умри, маймуно! — двама орки в шлемове забелязаха самотния и безобиден човек с ножа. В отчаян жест хвърлих ножа си по единия, но той небрежно го отби с щит.

— Гарет, назад! — изскочи отнякъде Медения. — Вземи брадвата!

Отскочих, осигурявайки пространство за неговия огролом. Бойната верига полетя ниско, Медения се целеше в краката, при което Първите пъргаво подскочиха, опитвайки се да избегнат тежкия й ошипен край. Дивият промени посоката на удара и веригата полетя нагоре, убивайки по-малко пъргавия орк. Вторият орк веднага опита да атакува Медения, но аз и брадвата на мъртвия Първи вече бяхме там. Ударих непохватно, но с цялото си сърце. Брадвата се вряза в щита и остана там.

— Изчезвай оттук!

Оркът отстъпи назад, повличайки и брадвата. Аз веднага послушах съвета на Дивия и отскочих настрани. Оркът отчаяно постави ятагана пред себе си, опитвайки да се предпази от удара на Медения. Топката на огролома премина отгоре, направи оборот около ятагана на орка, като така го омота с веригата, и застина, свързвайки двете оръжия. Медения дръпна към себе си, оркът не се смути и започна да дърпа и той. Медения пусна дръжката на огролома, пристъпи напред и заби кинжал под шлема на изненадания орк, точно в брадичката.

— Гарет, какво ти казах? Отивай при коня си! — Медения беше грабнал нечий меч от земята и вече се биеше със следващия Първи. Цялата зелева градина кипеше от звън на оръжия, крясъци и кръв. Битката продължаваше от около минута или най-много две. Но на мен ми се струваше, че от началото на атаката е минала цяла вечност.

Взех си ножа от земята, огледах се, видях Пчеличка и се втурнах към нея. Един от орките хвърли копие, то проби ризницата на десетника Рот и се заби в гърба му. Други двама орки се разправиха с отчаяно защитаващият се Сервин. Единият отклони вниманието му, а вторият му отсече ръката с брадвата си.

Обзе ме ярост. Мракът да ме отнесе, кълна се в Сагот, аз съм спокоен човек и не съм склонен на самоубийствени постъпки, но тук нещо в мен се скъса. Нашите хора загиваха, падаха, а аз просто се мятах насам-натам, избягвайки ятаганите на Първите. Скочих на гърба на този с брадвата и буквално вкарах ножа си в тила му. Първият потрепери, омекна и започна да пада. Другият орк изрева и се хвърли към мен. Спаси ме щитът, изпаднал от ръката на убития от мен орк. Поставих го пред себе си, като го държах с двете си ръце. Първият удари веднъж, втори път, после трети. Жълтите му очи горяха от омраза. Подсъзнателно отбелязах, че през шума на битката се промъква нечие скръбно протяжно пеене на непознат за мен език. С всеки удар, разтърсващ щита, аз отстъпвах няколко крачки назад. Оркът влезе в ритъм и аз едва успявах да поставя щита под падащия ятаган. Трески летяха навсякъде, този тип трябваше да е при дървосекачите, а не на война. Настъпих някаква зелка, подхлъзнах се и едва не паднах.