Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 234

Къщите от лявата страна свършиха, започнаха градините. Плътните храсталаци край пътя излъчваха заплаха, там спокойно можеше да се крие цяла армия орки, а и по клоните на гъсто покритите с листа ябълки можеше да има скрити стрелци. Воините внимателно оглеждаха храстите, но те си оставаха неподвижни, само веднъж от някакъв клон изхвърча уплашена стърчиопашка и бързо се скри зад дърветата.

Приближихме края на селото — вдясно оставаха три къщи, после имаше малко поле, а след него — елхова гора. Отляво се простираше градина със зеле и Кли-кли отбеляза, че няма да е лошо да вземем няколко зелки за вечеря, на селяните то така или иначе вече нямало да им трябва. Гоблинът несръчно намекваше, че аз би трябвало да взема зелето, но след това, което бях видял на площада, апетитът ми никакъв го нямаше, което не пропуснах да му съобщя.

Бедата дойде, когато никой не я очакваше. Едновременно рухнаха огромните порти на последните две къщи и през праха, вдигнал се от падането им, полетяха стрели.

Викове от болка, звук на изваждане на оръжие, цвилене на коне.

— Орки!

— Първите!

— На оръжие!

— Надуй рога!

Прозвуча и веднага млъкна боен рог. Воинът, получил стрела в гърлото си, го изпусна и падна под копитата на своя кон. Прозвуча още един рог, някъде зад къщите се чу звън на оръжия. Значи да не разчитаме на помощ, вторият отряд също беше попаднал на засада.

— Засада! — изкрещя шутът, гледайки ме с безумни и разширени от ужас очи.

Останалото си спомням твърде лошо и в същото време твърде добре. Аз бях себе си, но в същото време се наблюдавах отстрани и можех да видя какво се случва около мен. Цялата битка завинаги се вряза в паметта ми, но протичаше като в кошмар, като в замръзнал в студа сън, който брадвите пръснаха на отделни ледени блокове.

Още веднъж звъннаха тетиви и орките с извадени ятагани се нахвърлиха върху нас. Нахвърлиха се мълчаливо и това, предполагам, беше най-страшното от всичко, което ми се случи днес. Както казват, на страха очите са големи — в тези секунди ми се струваше, че орките са много, много, ама наистина много повече от нас.

Ние бяхме в опашката на отряда и затова първият и най-ужасен удар беше поет от воините на Пограничното кралство… и Ел. Видях как една стрела се заби в процепа на шлема му, как елфът залитна назад, как пада по гръб…

От нашия отряд защракаха малобройни арбалети, няколко орки паднаха, но останалите все така мълчаливо продължиха да се носят към нас. Воините посрещнаха Първите, отблъсквайки атаката с мечове и копия. Глъчката стана неописуема — проклятия и викове, звън на стомана, хрипове. Орките изобщо не се притесняваха, че противниците им са на коне. Към мен се хвърли един орк, аз стрелях, но пропуснах, стрелях втори път и огненият болт попадна в щита на Първия, след което шумно се взриви, превръщайки нападателя в пепел.