Читать «Танц с плащове» онлайн - страница 13

Някогашните цветни стъкла бяха заменени с дебели дъски, заковани с едри пирони. От пейките бяха останали единствено отломки. Цялото помещение вонеше на фекалии и урина. Кайла спря на прага, за да потърси момчето.

Точно тогава то я удари.

Юмрук се стовари в слепоочието й, последван от бърз ритник в слабините. Макар и залитнала, Кайла не можа да сдържи усмивката си: то бе сметнало, че преследвачът му е мъж. Нов удар се стовари в носа й, но този път тя успя да улови пестника му.

Последвалата внезапна маневра я изненада. Обвил пръсти около собствената си китка, той се изви. Кайла се оказа коленичила, сгърчена от болката в ръката си, която изрази с вик.

Тя вече не се заблуждаваше, че има обикновено момче насреща си. Ноктите й се врязаха дълбоко в кожата му, но противникът й не обърна внимание. В очите му нямаше нито страх, нито отчаяние. Напротив, те блестяха. Когато хлапакът я пусна и се опита да я изрита, Кайла осъзна, че той се забавлява.

Жената се гмурна под ритника, извъртя се и замахна с лакът към врата му. Ударът й уцели, но докато падаше, момчето се претърколи, което му позволи да избегне следващите два удара от крака й. При третия ритник то улови петата й и я блъсна нагоре. Кайла полетя назад и го изрита в брадичката с другия си крак. Момчето отхвърча назад, а тя се превъртя във въздуха, за да се приземи на крака, изтегли два кинжала от колана си и ги хвърли.

Остриетата потънаха от двете страни на стъпалата му.

— Войниците претърсват всичко, глупако — каза тя. — Да не искаш да причиниш смъртта и на двама ни?

Беглецът понечи да каже нещо, но замълча. Кайла изтегли още два кинжала и ги подметна в ръцете си. Веднага личеше, че момчето е умно. То несъмнено бе разбрало, че не е било надвито, а е било пощадено. Това щеше да й спечели известно доверие.

— Името ти — каза тя. — Кажи ми името си и аз ще те скрия от тях.

— Казвам се… — Сблъсъкът им не го бе задъхал, но момчето говореше тихо, сякаш се срамуваше от звученето на собствения си глас. — Казвам се Хаерн.

— Хаерн е фамилното име на прости земеделци — каза Кайла. — Престани да ме лъжеш. И двамата знаем, че никога не си превивал гръб над поле, нито някога си цапал дрехите си със свинска тор.

— Хаерн е малкото ми име — отвърна момчето. Изглеждаше обидено, че лъжата му е била разгадана толкова лесно. — Ти още не си ме попитала за фамилното.

Кайла погледна към вратата. Всеки момент очакваше войниците да довтасат.

— А какво е то?

Двама войници с изтеглени мечове блъснаха дверта.

— Насам! — изкрещя единият. Крясъкът щеше да му остане за утеха, че последната му дума на този свят е била изречена силно: в лявото му око потъна кинжал. Другият войник изруга. Нож за хвърляне влетя през отворената му уста и прониза тила му.

— След мен! — Кайла сграбчи Хаерн за ризата. Той правеше всичко по силите си, за да не изостава, но отново бе започнал да накуцва.

— Вратата — каза той и кимна към мъртвите стражници.

— Няма време. Скоро ще се появят и други.

В отсрещния край на храма се издигаше закован прозорец. Кайла започна да кърти дъските. Но тя не разполагаше с нужната сила — макар и захабено, дървото се оказа непреодолимо препятствие.