Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 8

Стоях като гръмнат. Яна беше абсолютно права. Не бях в състояние да продумам нищо.

Тя се изправи рязко, кожите се свлякоха от съвършеното й тяло и то застина за миг в центъра на помещението, сякаш излъчващо неземна светлина. Господи, колко си красива, помислих си аз и усетих пронизваща болка в лявата част на гърдите си.

— Отивам да изхвърля тревите. Ще се върна веднага.

— В такъв вид ли? Започвам да подозирам нещо.

Тя разроши косата ми и се усмихна.

— Ще дойда с теб — казах.

— По-добре недей. Трябва да се възстановиш от катастрофата. Пък и тревите май те поизсмукаха… — изрече тя, докато се обличаше.

— Не само те — поглеждам я закачливо аз.

Тя се навежда, целува ме леко по устните, след което се изправя, вдига кофата и ми прошепва:

— Няма да се бавя. Чао.

— Чао — отвръщам аз.

Времето течеше мъчително бавно.

Погледнах към часовника си — старата, добра съветска „Слава“, с 26 камъка и надраскан циферблат — и за пореден път благодарих на Бога, че часовникът ми е механичен. Трудно бих могъл да си купя батерии за електронен в този свят.

Яна отсъстваше от 26 минути.

Дали половин час е нормален срок за момиче, което казва, че няма да се бави? Или й се е случило нещо?

Не знаех.

Параноята се наместваше удобно в мозъка ми, издълбаваше си гнездо и настаняваше отвратителното си сегментирано туловище в него. Опитвах се да разсъждавам трезво, но не можех.

Отново хвърлих поглед на часовника.

29 минути.

Погледнах нагоре към тавана, след което станах и започнах да се обличам. Първо дънките, после пуловера, накрая ботушите.

Поколебах се за момент, но в следващия вече бях навлякъл коженото си яке.

Потупах десния си джоб. Чу се леко прозвънване.

Запретнах левия си ръкав и за трети път се взрях в циферблата. 35 минути.

Тъкмо понечих да изляза, когато погледът ми се спря на нещо в далечния ъгъл. По-голямата му част бе скрита под масата, което обясняваше защо не го бях зърнал досега.

Нещо като сандък. Или ракла.

Приближих се до него и го отворих. Капакът протяжно изскърца. Сред множеството боклуци вътре се намираше и онова, което ми трябваше.

Грабнах брадвата и затръшнах капака. После духнах свещта и излязох навън.

Намерих ги сред развалините.

Бродех по мрачните улици на нещо, което в най-добрия случай можех да нарека призрачен град. Може би в далечни времена тук са живеели хора, раждали са се деца и са се произнасяли обяснения във вечна любов. Може би животът е кипял, радостен и тъжен, щастлив и тежък, даряващ и неумолим. Може би… за разлика от днес. Зловещите силуети на руините се издигаха подобно мрачни гробници, а по изкорубените улици шестваха единствено Разрухата и Хаосът.

Е, и аз.

Прокрадвах се като котка в сенките на порутените стени и се вслушвах във всеки нощен шум. Стъпките ми глухо потъваха в голата, лишена от всякаква растителност (дори от вездесъщата черна трева) пръст. Сърцето ми замираше в очакване да чуя гласа на Яна.