Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 96

Очите на Грайм се отместиха от лицето ми и спряха на Куршумената глава.

— Посещението приключи — обяви той, стана и протегна ръце. Надзирателите му щракнаха белезниците. Отпред. После се заеха да събират папките му.

— Съжалявам, Кели. Може би си се добрал до нещо, а може би не. Но за мен това не е достатъчно.

— Вече си получил всичко, което искаш, така ли?

— Май е така.

Станах и направих крачка напред. Исках да наруша личното му пространство, да променя разположението на силите.

— Ами ако все пак успееш да се измъкнеш? Дори за малко? Не мислиш ли, че легендата ще нарасне? Представяш ли каква бомба ще избухне, ако някога те освободят?

Грайм остана на място, докато надзирателите осигуряваха оттеглянето му. В очите на целия свят той бе един грохнал старец, който обича да прави секс с малолетни момиченца, а после ги стиска за шията, докато умрат. В собствените си очи обаче той бе безсмъртен представител на своето поколение. Ако трябва да бъда честен, ще призная, че съвсем не беше далеч от подобен статут. После серийният убиец се приведе към мен и ме изненада. За пръв път от появата ми в тази килия.

— Виж какво ще ти кажа — рече. — Продължавай разследването си. Виж дали можеш да докажеш тезата си. Ако не успееш, и да проговоря, всичко ще се върне обратно тук. Направо в скута ми.

— В думите ти има логика — кимнах. — Но ми трябва още нещо.

Един от надзирателите го хвана за лакътя и го побутна към вратата.

— Време е — обяви Куршумената глава.

— Ще си помисля — рече Грайм. — Но трябва да знаеш, че тръгнеш ли по този път, като нищо може да се озовеш под земята.

Изрече тези думи с усмивка. Очевидно се забавляваше.

После излезе. Куршумената глава остана да ми прани компания.

— Кой ще прибере нещата му? — попитах.

— Майтапиш ли се? — сви рамене надзирателят. — Момчетата ще се избият да му ги занесат в килията. Една от тези рисунки ще се озове в нечие шкафче. Цената й онлайн е минимум двайсет бона.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно.

Преминахме заедно през две врати с решетки и поехме по открит коридор. Вляво от мен се простираше дворът на затвора. Осъдените се бяха пръснали из него на малки групички. Някои пушеха цигари, други вдигаха тежести в студа.

— Получи ли онова, което ти трябва? — попита гологлавият.

— Още не.

— Нормално. Грайм е голям мръсник.

— Тук не го харесват особено, така ли?

— Че как иначе? Гадняр като него трябва да си плаща, за да остане жив.

— Наистина ли?

— Разбира се. Стек цигари на месец. В противен случай със сигурност ще го открием в банята с шило в гърлото.

Стигнахме до края на коридора. Куршумената глава отключи поредната врата, зад която чакаше друг надзирател.

— Аз съм дотук — обяви новият ми приятел. — Желая ти късмет, Кели. Надявам се да откриеш нещо.

Стиснахме ръцете си. После аз поех по поредния дълъг коридор, преминах през още три заключени врати и най-накрая се озовах в приемната. Жена в униформата на надзирател мълчаливо ми върна личните вещи ключове, дребни пари, портфейл. Напъхах ги по джобовете си и бях готов да напусна затвора. В същия миг зажужа телефон. Надзирателката прошепна няколко думи в слушалката, погледна ме, каза още нещо и после затвори.