Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 95

— Какво те кара да мислиш, че не съм им видял сметката сам?

— Вече ти обясних. Разкажи ми всичко, за да се опитам да ти помогна.

— Няма да стане, пич. Ти ще ми разкажеш какво си надушил. Ако не, пръждосвай се от моя затвор!

Приведох се напред, но Грайм не помръдна.

— Аз съм твоят шанс, Джон. И мога да докажа, че си имал съучастник, колкото и невероятно да ти се струва. А сега ми разкажи за него.

— Защо трябва да го правя?

— А защо не?

— Може би, за да остана жив.

— Искаш ли да ти покажа календара, на който е отбелязана датата на твоята екзекуция? Доколкото си спомням, беше някъде през декември. Радвай се.

— Ти май не схващаш, а?

— Обясни ми — рекох.

— Става дума за нещо по-важно от убийствата. Много по-важно.

Грайм примигна и ме погледна като гимназист, на когото предстои да прави дисекция на жаба. В очите му имаше весели пламъчета, но преобладаваше любопитството.

— Знаеш ли колко хора умират всеки ден? — попита той.

— Не знам.

— Сто и петдесет хиляди. Десет хиляди откакто си седнал на този стол. Провери го.

— Не те разбирам, Джон.

— Не ме разбираш, естествено. Никой не ме разбира. И точно там е работата. Знаеш ли, че на всеки жив човек на тази земя се падат милиарди мъртъвци? Милиарди! Какво им е специалното на онези петнайсет?

Грайм отвори с крак дебелата папка на пода. Появи се голяма снимка на една от жертвите му — момиче на име Дона Трейси. Не бе на повече от седемнайсет, с дълга коса и лоша кожа. Снимката беше моментална.

— Част от стадото, нищо повече — изръмжа той. — Милиони като нея щъкат наоколо, дъвчат хамбургери, слушат музика и се ровят из идиотските чатове. Такъв е животът, сър. Излизат от дома си, пийват някоя и друга топла бира, а след това се търкалят с някой автомобилен механик на задната седалка на колата му. С чувството, че те са изобретили секса.

Кракът му ловко затвори папката.

— Забременяват на колко? На петнайсет, най-много на шестнайсет. За какво? За продължаване на рода? Нищо подобно. Просто поредното посредствено поколение изплюва посредствените си деца. Единственото, което им остава, е да влачат крака към гроба. А онези петнайсет просто стигнаха там малко по-рано.

— И на никой не му пука за тях, нали, Джон?

Грайм изви врат и огледа присъстващите в килията. Никой не помръдваше. Всички слушаха. На убиеца явно му хареса. Аз нямах нищо против. Докато продължава да говори, аз съм в играта.

— Изглеждаш умен човек — рече Грайм. — Нека ти задам един въпрос: помниш ли името на прадядо си? Или на прабаба си? Ами ако се върнем още едно поколение назад? Помниш ли как се е казвал прапрадядо ти? Говорим за период от стотина години, но повечето хора дори нямат представа за своите прародители. За собствената си плът и кръв. За свещената плът и кръв. Заровят ли те, край с теб. След петдесет години никой няма да си спомня, че си съществувал.

— Но това не се отнася за теб, така ли?

— Най-вероятно, сър. Най-вероятно. Казваш, че тези тъпаци са решили да ме убият, но ти можеш да предложиш изход. Ще ти кажа: какво пък толкова? Нека ме убият. Аз вече знам, че ще живея вечно.