Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 93

По принцип затворите са еднакви. Някой повече от останалите. Най-вече когато са стари. „Менард“ беше давал подслон на човешките страдания в продължение на стотина години. Притеснения, страх, воня на пот и урина, остри като бръснач шила, направени от пружини на легла. Празни кабини с душове и надзиратели, които не чуват писъците. Групови изнасилвания и чаршафи, умело оплетени като примки за поредното удобно самоубийство.

До слуха ми долетяха стъпки и приглушени гласове. Изщрака ключалка, после още една. Накрая стъпките спряха и вратата се отвори. Куршумената глава влезе пръв, следван от двама надзиратели с пушки помпи.

— Чуй какво ще ти кажа, Кели — обади се гологлавият. — Затворникът се намира в килия в дъното на коридора. Той е окован с белезници, на краката му има вериги. Ако желаеш, можем да му свалим белезниците.

Кимнах и онзи тихо нареди нещо по уоки-токито на рамото си.

— Готово — обяви той. — Можеш да му стиснеш ръката, стига да желаеш. Но нищо повече. Никакви физически контакти. Ако искаш да му предадеш нещо, дай го на мен, а аз ще уредя нещата с директора.

— Нямам какво да му предавам.

— Добре. Разговаряш с него и спазваш дистанцията. Всичко ще бъде наред.

Отново кимнах.

— Той разполага с цигари и бутилка вода. Освен това е помъкнал цял топ хартия и част от рисунките си. Имаш ли представа защо?

— Не.

— За какво е цялата работа, ако разрешиш да попитам?

— Ти ще присъстваш ли на разговора?

— Моите колеги ще стоят от двете страни на затворника, а аз ще бъда точно зад гърба ти.

— Значи ще чуеш за какво става въпрос.

— Така е. Не прави сцени и не го нервирай. В противен случай имам заповед да прекратя срещата. Ясно?

— Ясно.

— Да вървим тогава.

Когато влязох в килията, униформените тъкмо му сваляха белезниците. Грайм седеше на сгъваем железен стол, а на масата пред него лежеше купчина обжалвания, натрупани в продължение на цяло десетилетие. В краката му имаше още папки. Един от пазачите свали веригата от колана му и се отдръпна.

— Това виждаш ли го? — попита Грайм и вдигна дебела папка с твърди корици от масата. От нея стърчаха жълти, зелени и оранжеви маркери. — Информацията, която съм събрал за жертвите. С помощта на частни детективи, на които съм платял. Свършиха добра работа за парите си.

Разтвори папката на един от маркерите. Видях снимката на младо момиче. Не успях да прочета името отдолу, но момичето се усмихваше.

— Пълни сведения за всяка от тях — поясни Грайм. — Кои са, кого са познавали, откъде са се появили в Чикаго. Повечето от тези момиченца съвсем не са били светици.

Пусна папката в краката си и за пръв път ме погледна в очите. Беше като всеки друг остарял преждевременно човек. Само че много по-зле. Беше на около шейсет и пет, с пригладена назад бяла коса, оредяла и пълна с пърхот. Приличаше на известния банков обирджия Джон Дилинджър. Кожата му имаше цвят на мокър чакъл и бе увиснала на бузите. Очите във формата на подкова бяха полускрити от подпухналите клепачи. Долната му устна висеше към брадичката.