Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 92

— Значи не знаеш, така ли?

— Дали съм го убил? Винаги съм бил убеден, че съм го убил. И ще си остана на това мнение, докато не видя отново лицето му.

Замълчах за момент, после свих рамене и добавих:

— Някои хора могат да убиват, други — не. Още на ранна възраст открих, че аз принадлежа към първата категория. И това изобщо не ме тревожи.

— А Никол?

— Трудно е да се каже — поклатих глава аз. — Годините летяха. От време на време си говорехме за онази случка. Но по-често предпочитахме да не мислим за нея. Така беше по-лесно.

— Разбира се, че е по-лесно. А сега?

— Сега искам да си поговоря с Джон Грайм.

— Очакваш, че той има отговор за теб?

— Зависи от въпроса. В момента съм на мнение, че си струва да опитам.

Даян нежно подръпна ръцете ми и аз покорно се изправих. Последвах я в спалнята. Тя спусна щорите и изтласка живота ми навън, на повикване. Не правихме секс, а се любихме. Беше ни за пръв път. Когато свършихме, бях сигурен, че плача. Но после осъзнах, че сълзите са нейни.

43

Щатът Илинойс екзекутира своите убийци в една мрачна купчина тухли в покрайнините на Чикаго, наречена щатски затвор „Стейтвил“. Но отделението за осъдените на смърт се намира на шестстотин километра оттам, в друга мрачна купчина от тухли, наречена „Менард“. Взех самолета до Сейнт Луис, откъдето наех кола и се насочих обратно към границата на щата. Даян познаваше директора на затвора и му се беше обадила. Той нямаше нищо против идеята ми да посетя Грайм, но трябваше да има писменото му съгласие да се срещне с мен. От него научихме, че през последните пет години осъденият не е имал никакви контакти с външни посетители, освен с адвокатите си. Въпреки това аз надрасках няколко реда, запечатах ги в плик и ги изпратих в затвора. Една седмица по-късно ме уведомиха по телефона, че Грайм е дал съгласието си. И ето ме тук.

— Опразнете джобовете си на таблата — инструктира ме сух глас от високоговорителя на стената.

От плексигласовия процеп се появи бяла табла. Прехвърлих съдържанието на джобовете си върху нея и я плъзнах обратно. Призрачният глас се появи няколко минути по-късно.

— Минете в съседната стая за проверка.

Изщрака ключалка, вратата вляво от мен се отвори. Тази стая беше значително по-голяма. Посрещнаха ме трима надзиратели, настанени в отделни кабини. Две жени и един мъж, които ме гледаха намръщено. Едната от жените посочи вратата вдясно от мен.

— Влезте там, свалете си панталоните и чакайте.

Подчиних се и зачаках. Без да си свалям панталоните. След няколко минути в помещението се появи надзирател с бръсната глава с формата на куршум. С облекчение установих, че не носи гумени ръкавици.

— Беше ви наредено да си свалите панталоните — изръмжа той.

— А защо?

Куршумената глава се усмихна.

— Обикновено го правим, за да проверим дали хората се подчиняват — поясни надзирателят. — Тук е доста скучно. Позволете да опипам дрехите ви, след което можем да влезем.

Пет минути по-късно се озовах в малко помещение с табелка „посетител“ на ревера. Седнах и зачаках.