Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 91

— Ти видя ли ги?

— Бях с две години по-голям от нея. Някъде около четиринайсет. Бях чувал за секс, но никога не бях виждал как става. Изобщо не очаквах онова, което видях.

— То не е било секс, Майкъл.

— В единия край на депото се намираше ниско място, което наричахме „блатото“. Всъщност такова си беше. Точно под железопътната естакада. Той я беше накарал да седне на един камък. Беше я хванал за косите и натискаше главата й надолу, към чатала си. Помня, че извърна глава да ме погледне, а след това и Никол стори същото. Тя плачеше, но не се чуваше нищо, тъй като горе по релсите минаваше товарна композиция. Всъщност чуваха се множество звуци, но не и нейният глас.

Отпих глътка бира, но тя беше лишена от вкус. Филмът продължаваше. Влакът трещеше по релсите. Без звук, но с много картина. Даян се приближи до мен, коленете й докоснаха моите. Хвана ръцете ми и здраво ги стисна. Този път не се отдръпнах.

— Не бях кой знае колко едър хлапак, но със сигурност бях най-безстрашният в квартала. Разбира се, смелостта нямаше да ми помогне. Онзи тип беше огромен и положително щеше да ме убие. Но когато го видях с Никол, ми причерня. По онова време ми се случваше доста често. Предметите се размазваха пред очите ми, превръщайки се в гореща мъгла. После се спускаше мракът. Чувствах се така, сякаш съм излязъл от кожата си. Стоя отстрани и гледам какво ще стане по-нататък.

Предполагам, че съм извадил късмет, защото в ръката ми се оказа една дебела дъска с дълъг пирон накрая. Треснах го с нея, малко над слепоочието. Онзи се срути като стена от тухли. Първо се подгънаха коленете му, после гърдите и накрая главата. В момента, в който се срина на земята, скочих отгоре му. Всъщност и двамата скочихме отгоре му. Аз и Никол. Бихме го, докато ни изтръпнаха ръцете.

Довърших бирата си. Звънецът на входа дрънна приглушено. Даян скочи, плати на разносвача и сложи пицата на масата. После седна, взе отново ръцете ми в своите и зачака.

— Помислих, че е мъртъв — продължих аз. — Всъщност бях сигурен. Пиронът беше свършил работа. Зарязахме го там. Беше ранна пролет, петък следобед, след училище. Помня, че езикът му се беше проточил навън. Оставихме го насред блатото и хукнахме като луди. А проклетата товарна композиция продължаваше да се точи по релсите.

Взех си парче пица и го захапах. То също нямаше вкус.

— Какво стана после? — попита Даян.

— Нищо. През нощта се разрази силна буря. Последва наводнение и свличане на земни маси. Като онези, които предизвикват мусоните.

Замълчах за момент. Отново усетих студения дъжд, който се лееше от тъмното небе. Тежките капки барабаняха по покрива и се блъскаха в прозореца на спалнята ми. Бях сам и си мислех, че някой някъде със сигурност е адски ядосан. И се питах на кого.

— Седмица и половина дори не можехме да се приближим до блатото — продължих разказа си аз. — А когато най-сетне отидохме с Никол, водата беше дълбока и неподвижна. Брегът, на който се случи всичко, беше изчезнал. Ако онзи тип още беше там, той със сигурност лежеше под дебел пласт кал и вода. Не знаехме дали е оцелял. Всъщност не го видяхме никога повече.