Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 82

Но онази сутрин нещата изглеждаха по-добре. Говорихме си за нейната работа. Аз пуснах някаква шега, тя се разсмя. После дори започнахме да кроим планове за Коледа — важно предположение, че ще бъдем заедно още една година. Спомням си, че преди да изляза, тя дойде да ме прегърне. Приех го като добър знак, но впоследствие се оказа, че съм бил наполовина прав.

Пробягах цели единайсет километра по брега на езерото. Чувствах се лек и бърз, поддържах отличен ритъм. После походих известно време, наслаждавайки се на гледката и потта. Както винаги. Прибрах се в апартамента след малко повече от два часа.

Влязох през задната врата. Кухнята беше тъмна, плотът беше старателно почистен. Спомням си, че пристъпих към умивалника и опипах гъбата. Беше още влажна. От крана на мивката се отлепи самотна капчица. Понечих да я извикам по име, но се спрях. Вместо това влязох във всекидневната. И тя беше тъмна като кухнята. Долових тиктакането на будилника край канапето. Бяхме го купили на някаква разпродажба в Уисконсин, защото изглеждаше стар и симпатичен. Но в онзи момент той само тиктакаше силно.

До всекидневната се намираше спалнята ни и полупразен гардероб с отворени вратички. До вратата имаше маса. На нея, потопен в меката светлина на настолната лампа, белееше плик. Пристъпих към масата и го взех. Името ми беше надраскано върху лицевата част. С нервния почерк, който познавах и от който ме болеше. Разкъсах плика и се върнах в кухнята, все още осветена от лъчите на залязващото слънце. Пред очите ми затича дълъг низ от думи. Започнах да прелиствам страниците, търсейки ключовите фрази. Беше хубаво писмо. Красиво, елегантно, скъса ми сърцето. Седем страници, оформени като завършена реч. Ани се изнасяше, аз оставах.

В сърцето ми потрепна омраза към нея. После към мен самия, защото съм си позволил да я мразя. Мразех и апартамента, но бях сигурен, че ще преодолея това чувство. Но ето че днес, почти година по-късно, болката отново се появи.

— Не е чак толкова важно — промълвих аз.

— Бих могла да ти кажа. В очите.

— А защо не го направи?

— Знаеш ли какво щеше да стане, ако бяхме започнали да го обсъждаме?

През изтеклата година бях размишлявал върху всякакви варианти, но не и върху този.

— Колко пъти късахме? — продължи тя. — Колко пъти през последната година стигахме до решението, че всичко е свършено? Осем, десет, веднъж в месеца?

Усмихнах се. Беше тъжна усмивка.

— Най-малко — рекох.

— Точно така. Но никой нямаше сили да го каже право в лицето на другия. Нито пък да си тръгне.

— Но трябваше.

— Да.

— Значи това е бил най-добрият начин?

— Не беше най-добрият, Майкъл. Беше най-лошият, но единственият. Както вече споменах, съжалявам…