Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 83

Тя избърса самотна сълза от бузата си, отпи глътка чай и отново насочи вниманието си към бурята зад прозореца. Забелязах, че кракът й нервно почуква по пода, а чашата в ръката й леко потрепва. Нашата връзка вече беше изчерпана. Надявах се да е така.

— Направи каквото е трябвало, Ани. Преценката ти е била правилна. Сега вече го знам със сигурност. Макар че през цялото време го знаех.

Тя не отговори. Мълчахме и слушахме воя на вятъра. Две човешки същества, чиито взаимоотношения отдавна бяха приключили. И никога нямаше да се възобновят. След известно време тя тихо се изправи, взе палтото си и тръгна към вратата. Аз я последвах.

— Ти си добър човек, Майкъл — обърна се да ме погледне Ани. — Именно затова те обичах. Именно затова те обичам и сега. Дълго време бях убедена, че е достатъчно. И за двамата. Но се оказа, че не е…

— Знам.

— Наистина ли? — наклони глава тя.

— Тези дни те зърнах. Случайно. С някакъв мъж.

Тя се изчерви. Повече, отколкото ми се искаше. Ръцете й придърпаха палтото.

— О, не знаех.

— Сериозно ли е?

Тя вдигна глава да ме погледне. Този път каза истината. Въпреки че беше болезнена.

— Да, Майкъл. Доста сериозно.

— Радвам се за теб.

Преди да изрека тези думи, не знаех дали наистина смятам така. После вече знаех.

— Няма да дойда на погребението — рече тя. — Мисля, че няма да издържа. Но следващата седмица ще се отбия на гроба, за да се сбогувам с нея.

Ани ме прегърна и излезе. Изправих се до прозореца и гледах как бурята я отнася надолу по „Лейкуд“ и пресечката с „Адисън“. На масичката до прозореца имаше снимка в рамка. Аз и Никол, щракнати по време на един мач на „Къбс“ миналото лято. Събота следобед, на трибуната. Взех я и за момент си спомних новооткритото чувство за свобода. Само за момент, защото към него се присъедини грозната му братовчедка. Чувството за безгранична изолация, известна още като самота.

40

Никол бе погребана след два дни във вторник следобед. Тя имаше две сестри. Аз стоях между тях над гроба и държах ръцете им. Родригес беше зад мен. Тъмни очила скриваха безизразното му лице. Не видях Ани, но и не очаквах да я видя.

Траурното слово произнесе Рейчъл Суенсън. Най-отзад сред опечалените стоеше Бенет Дейвис. Стиснал устни, той се изправи над гроба на Никол, кимна ми и хвърли една роза върху ковчега. После бавно се отдалечи. Бенет щеше да се оправи. След ден-два възнамерявах да се отбия при него.

Смъртта на Никол беше преходно събитие, просто една новина от поредния ден в историята на Чикаго. Млада чернокожа жена, завършила криминалистика, посветила живота си на преследването на убийци и загинала от ръката на един от същите тези убийци. Красиво като мисъл, но в крайна сметка това бе поредният акт на грубо насилие. Родригес се погрижи името ми да остане извън общественото внимание. А аз оцених жеста му.

— Не отговори на обажданията ми.

Крачех по алеята, отдалечавайки се от траурната церемония. Сам. Даян ме застигна. Беше облечена в черно, съвсем подходящо за случая.

— Извинявай — рекох. — Но не ми беше лесно.