Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 84

— Знам. Тя беше и моя приятелка.

Притеглих я към себе си. Тя поплака на рамото ми, а аз усетих първите признаци на покой. И останах изненадан.

— Искаш ли да отидем у дома? — попитах.

Тя се отдръпна, сякаш засрамена от себе си. В следващата секунда беше предишната Даян.

— Не мога. Имам предаване в шест часа.

— А след него? Можем да вечеряме някъде.

Но тя вече беше далеч. Или изглеждаше така.

— Нека ти се обадя по-късно.

Кимнах и тръгнах да си вървя. Тя протегна ръка и докосна лакътя ми.

— Кели.

Спрях, без да се обръщам.

— Добре ли си?

— Добре съм — рекох.

Пръстите й се плъзнаха по ръкава на палтото ми.

— Чудесно. Ще ти се обадя по-късно.

Чух я как се отдалечава и отново поех напред. Гробът на Филип беше чак в дъното. В средата на парцел, който дори хората от поддръжката посещаваха рядко. Нямах цветя, които да положа. Нямах дори цигара, която да оставя на надгробната плоча на брат ми. Щеше да му хареса.

Вместо това стоях и си спомнях. Бегли мигове от детството, избледнели и обезцветени от времето и съдбата. Филип беше мъртъв твърдо дълго, за да ми липсва. Но все още изпитвах гняв, все още се питах защо. Брат ми и Никол бяха в центъра на света, който някога беше моето детство. А сега и двамата бяха погребани тук. Ако не друго, беше поне удобно.

Така изтече една минута. Прекръстих се, докоснах с пръсти името му, издълбано в камъка, и си тръгнах. На път за колата вдигнах глава и погледнах между дърветата. Погребението беше свършило. Пръстта затрупваше ковчега на приятелката ми. Пътешествието й към вечността беше започнало.

41

От гробищата подкарах направо към търговския център „Сенчъри Сити“, който се намираше на ъгъла на „Дайвърси“ и „Кларк“. Спрях на забранено за паркиране място, включих аварийните светлини и слязох от колата. В ранния следобед молът беше почти празен. Главата ми кънтеше от плътни басови звуци, примесени с монотонно съскане, което сякаш пулсираше под кожата ми. Натиснах копчето на асансьора. В момента, в който вратите се отвориха, край мен се плъзна млада двойка и влезе в кабината. Младежът беше облечен с тениска, а на главата му имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“, обърната с козирката назад. Той натисна един бутон и вратите започнаха да се затварят. Аз все още стоях отвън. Момичето се изкиска, а кавалерът й ми показа среден пръст през 20-сантиметровия процеп, който бързо се стесняваше. Сложих крак между вратите, хванах ги с две ръце и започнах да ги разтварям. Чувах как младежът панически натиска различните бутони, които не действаха.

— Май не ви се чака, а?

Гласът ми беше тих, но натежал от сдържана заплаха.

— Няма значение! Не разполагаме с цял ден! — отговори момичето. Носеше плитки джинси и къса тениска. Беше дебела и отпусната. Гледах как увисналият над джинсите корем се тресе от стържещия й глас. После изместих очи към кавалера й. Имаше някакви мускули — от онези, които се правят с гирички у дома и изглеждат добре само докато не ги подложиш на изпитание. Блещеше се срещу мен и очевидно се питаше какво ще направя. Горната му устна беше изкривена в презрителна усмивка. Не защото беше печен пич, свикнал на всякакви ситуации, а защото не знаеше какво да прави.