Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 81

— Съжалявам за Никол — прошепна тя.

Беше изминал само един ден, а сякаш Никол бе мъртва цяла вечност. Подхванах Ани и усетих как се отпуска в ръцете ми. Тя беше близка с Никол. Не колкото мен, но все пак близка.

— Всичко е наред — изрекох.

Думите ми увиснаха във въздуха, абсурдно нелепи, подигравка за създателя си. Бръкнах за ключовете и отворих.

— Влез.

Пет минути по-късно седяхме в креслата, които гледаха към прозорците. Откъм езерото се стелеше разпокъсана мъгла, която бързо запълваше страничните улички и алеи, увиваше се около вратите и водосточните тръби под стряхата ми.

Над мъглата настъпваше тежката артилерия на червеникавите облаци, натежали от влага. Вятърът клатеше табелите пред магазините и гонеше пешеходците по пресечките. В един миг небето беше прорязано от огромна светкавица и облаците изпразниха съдържанието си над града. Октомврийската буря се разрази с пълна сила. Стъклата ми се разтърсиха, дъждовните струи бързо напипаха една стара пукнатина в рамката и оформиха малка локвичка на перваза до чашата с чай на старото ми гадже.

— Още не си поправил рамката, Майкъл.

Ани подсмръкна, попи водата със салфетка и отпи от чашата.

— Как си?

— Добре.

— Извинявай, че се появих, без да те предупредя. Прочетох във вестниците за Никол, но осъзнах какво е станало едва след като произнесох името й. Не знам какво стана, но изведнъж се почувствах изгубена.

Застанах до нея и казах, без да мисля:

— Тя те обичаше, Ани. Знам, че напоследък рядко се виждахте, но тя много те обичаше. И ти го знаеш.

Усетих как се обляга на мен.

— Има и още нещо, Ани — добавих. — Бях там, когато Никол умря.

Тя се вцепени и вдигна глава.

— Това го няма във вестниците.

— Вярно. И не е нещо, което ще обсъждаме. Само искам да знаеш, че беше подла смърт, Ани. Но Никол се държа храбро. Адски храбро.

Тъгата, която очаквах, все още я нямаше. Всъщност вече беше у мен, но някъде дълбоко в душата ми. Заместваха я хлад, гордост за Никол, гняв. Усетих присъствието на гнева едва когато проговорих, но с мен често става така. Ани благоразумно се отказа от тази тема.

— Кога е погребението? — попита тя.

— Във вторник, един часа, гробището „Грейсланд“.

Тя кимна и издуха носа си. Станах и пристъпих към прозореца. И двамата имахме нужда от пространство. След минута мълчание тя отново смени темата.

— Изглеждаш добре.

— Да, бе. Изглеждам ужасно и ти го знаеш.

Обърнах се. Ани се беше свила на стола. Русата й коса беше влажна от дъжда, сините й очи над чашата търсеха в моите отговори на незададени въпроси.

— Добре, изглеждаш ужасно, за разлика от мен — рече тя.

Закачката беше деликатна, лесна за възприемане, успокояваща. Облегнах се назад и зачаках. Трудната част отмина. Останах с чувството, че започва невъзможната.

— Съжалявам за начина, по който приключихме.

— Знам.

— Но това беше най-добрият начин.

— Знам.

— Не съм страхливка.

— Знам.

— Наистина ли знаеш?

Спомних си въпросния ден. Бях оставил Ани в кухнята. Тя каза, че ще приготви нещо за обяд и ще почете. Беше хладна и сдържана. Аз също. И двамата знаехме, че нещата не вървят, но нямахме желание да говорим за отношенията ни. Те седяха помежду ни като огромна 300-килограмова горила, която ни се хилеше. Можехме да я видим във всяко ъгълче на двустайния апартамент, който обитавахме. Унищожаваше съвместния ни живот бавно и методично. Ухилена и лакома. Изяждаше ни къс по къс. Ставаше все по-трудно да не я забелязваме.