Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 64

Вини Делука дръпна от пурата си, после брадичката му опря в гърдите. Сякаш говоренето го беше изтощило.

— Срещнах се с този човек — продължи вместо него Джоуи. — В заведение за хотдог на „Сисъро“. Не го познавах. Беше доста нервен. Каза, че става въпрос за личен проблем. Попритиснах го и той ми даде да разбера, че молбата за помощ идва от човек, близък до окръжния прокурор. Не знам — сви рамене Палермо. — Може би ме излъга. Аз имах задачата да разбера всичко възможно за някакво старо изнасилване, върху което работеше Гибънс. И по възможност да се добера до следствените материали.

— Но после Гибънс беше убит.

Вини леко повдигна клепачи и отново се включи в разговора.

— Това не е наша работа, мистър Кели. Важно е да го знаеш.

— Изобщо не стигнах до Гибънс — добави Джоуи. — Ако бях успял, той още щеше да е жив.

— Окръжният прокурор О’Лиъри е съсипал кариерата ти — заключи Делука. — Знам го, защото му помогнахме.

Очите му се плъзнаха по лицето ми, не откриха нищо и се отместиха встрани.

— Тая работа ме заинтригува — заяви той. — Мисля, че и ти ще проявиш интерес.

— Според вас какво има в досието? — попитах.

Вини стана и се приготви да си върви.

— Не знам какво има в досието, но според мен то е у теб. Или можеш да се добереш до него. И в двата случая ти подарявам информацията. Ще бъда доволен, ако спечеля нещо от действията, които ще предприемеш. Ако не спечеля, здраве да е.

— Значи си давате сметка, че ще играя открито?

— Мога да го преживея.

— Това го знам, Вини. Но дали аз ще го преживея?

— Ще доживееш да ме изпратиш в последния ми път, мистър Кели. И дълго след това, ако запомниш какво ти казах.

— За досието?

— Не, за тоалетната и за куршума. Хайде, Джоуи. Вземи канолите и да вървим.

31

„Дрейк“ е класиката на Чикаго. Широк тротоар, въртящи се върти. Портиери в черни ливреи, които подсвиркват на такситата и наричат всички „сър“ и „мадам“. Червеният килим, постлан на стълбите, минава през просторното фоайе и стига до рецепцията, обслужвана от старци с тъмни очила, кацнали на върха на издължените им носове. Те познават тайните на Чикаго, могат да резервират маса до прозореца в ресторант „Номи“, да намерят билет за изложбата на Моне в Института по изкуствата, а дори и място в ложата за мача на „Беърс“ срещу „Пакърс“. Те ревниво пазят своите тайни и знаят как да плъзнат лист хартия на портиерското гише, срещу което прибират дискретно сгъната петдесетачка.

— Здрасти, Еди.

Преди години Еди Флеърти се боксираше за пари. Издържаше на бой като повечето ирландци. И един ден, пак като тях, боят му дойде прекалено много. Днес Еди беше основен играч в „Дрейк“ и осигуряваше местни проститутки на всяка известна личност, която се появяваше в града.

— Кели. Какво те води насам, по дяволите?

— Отдавна не сме се виждали.

— Поне четири-пет години. Ти беше полицай. После вестниците писаха за теб и престана да бъдеш полицай. Лош късмет, а?

— Това беше отдавна — свих рамене аз.