Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 27

— Нося нещо по-добро, мис Мълбъри — отвърнах аз и й показах служебната си карта на частен детектив. — Тук съм, защото Джон Гибънс е мъртъв.

Тетрадката шумно се затвори. Тя погледна името, изписано на картата, после очите й се насочиха към мен.

— Полицията вече беше тук. Беше и си отиде, мистър Кели. Ще те помоля да сториш същото.

Лицата на малките котенца грееха срещу мен от различните ъгли на стаята. Нещо докосна глезените ми, но аз не подскочих.

— Нуждая се от вашата помощ, мис Мълбъри.

— Бил е убит, нали? — Усмивката й разкри зъби, които би трябвало да останат скрити.

— Точно така, госпожо.

— Полицията пропусна да ми го каже, но аз веднага разбрах. Точно като в „Закон и ред“. Брутално, нали?

— Прострелян в стомаха на Флотския кей и оставен да му изтече кръвта. Не като на пикник.

Хазяйката се наведе и докосна ръката ми.

— В езерото ли е бил? Когато ги вадят от водата, труповете са посинели.

Поклатих глава.

— Не. Тялото му е открито на самия кей.

Очите й се разшириха и блеснаха като разтопена мед. Една ангорска котка скочи на канапето и се настани на сантиметър от бузата й. Останалите неохотно се преместиха.

— Това е Озкар, със „з“. Той е моето алтер его.

Кимнах. Отместих поглед от мъркащия котарак и го спрях върху откачената хазяйка.

— Боядисах козината му с боя за коса и сега тя прилича на моята.

Принудих се да призная, че приликата е поразителна.

— Искате ли да видите стаята на Джон?

Отново кимнах, а тя махна с ръка към неосветените стълби.

14

Изкачих се по стълбите, прекосих кафяв коридор и влязох в още по-кафява стая. В ъгъла имаше легло със сиви чаршафи. Единственият прозорец беше покрит със скъсано перде. Самотен слънчев лъч минаваше през него и опираше в насрещната стена.

Обърнах се и открих Мълбъри зад гърба си. Ангорският котарак се търкаше в глезените ми.

— Искам малко пространство — рекох.

Хазяйката отстъпи цяла крачка назад. Явно това беше разбирането й за пространство. Ноздрите й леко се разшириха.

— Полицията огледа чекмеджетата — рече тя и посочи напукания скрин до прозореца. — Не взеха нищо, защото ги предупредих, че ще искам разписка за всичко. Искаш ли да видиш формуляра? Разпечатах го на компютъра.

Пристъпих към скрина и издърпах едно-две чекмеджета. Два чифта панталони, няколко ризи.

— Няма ли куфар или сак, мис Мълбъри?

— Не. Той имаше само един костюм — този, който носеше. Скромен човек.

Кимнах.

— И добър — добави тя.

Сякаш се съмнявах в това.

— Някакви други лични вещи? — попитах. — Книги, документи?

Мълбъри подпря брадичката си с длан и поклати глава. После се наведе, вдигна котарака и започна да го гали. Той ме погледна и аз открих, че ми е трудно да отместя очи.

— И тя ме попита същото.

— Детективът?

— Не. Жената, която се появи по-късно.

— Каква жена?

— Онази от телевизията. Червенокосата кучка.

— От Канал шест ли?

— Да. Появи се вчера следобед и огледа нещата му. Също като теб.

— Като мен значи.

— Аха. И тя не взе нищо. Каза ми да не говоря с никой друг.

Седнах на леглото.

— Мамка му.

Ангорецът изсъска, а Мълбъри изви гръб. Или обратното.