Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 29

— Какво търсиш тук, Кели?

— Здрасти, Рей. Аз също се радвам да те видя.

— Последната ти поява ми донесе куп неприятности.

Последната ми поява тук беше преди близо година. Бях получил информация, че убиец на име Алън Лейк е заснел любителски филмчета в килията си в затвора „Стейтвил“. Пушел трева в компанията на съкилийниците си и си прекарвал добре. Една клиентка ме бе помолила да издиря записите. Гоушън ми позволи да хвърля едно око на веществените доказателства в склада, сред които открих куфарчето на Лейк. В него имаше един телефонен номер. Действащ, въпреки че бяха изминали двайсет и три години. Насреща вдигна доведената сестра на Алън Лейк, която разполагаше с копия на въпросните записи и прояви желание да ги изтъргува. Срещу няколко долара се сдобих с тях. След една седмица клиентката ми ги пусна по новините в десет. Не бях запознат с тази част от сделката, но и да бях, все тая. Но Рей беше на друго мнение.

— Разследването стигна и дотук — съобщи ми Гоушън.

Известно ми беше, но се престорих на изненадан.

— Скъсаха се да ме разпитват. Едва не загубих работата си.

Знаех и това. Фактически станах свидетел на цялата работа. От разстояние. За късмет се оказа, че клиентката ми има съвест най-вече защото беше притисната. Всички са съвестни, когато ги притиснеш. Тя се свърза със съответния човек и Рей Гоушън запази работата си. В противен случай тя щеше да изгуби своята. Поне така й казах. А Гоушън го отдаде на щастливата си звезда — нещо, което не беше далеч от истината.

— Знам, че нищо не ми дължиш, Рей.

— Проклетият му Кели! Идваш заради Гибънс, нали?

Кимнах. Гоушън познаваше Гибънс. Беше работил с него в едно от районните управления.

— Не съм го убил, Рей.

— Не думай бе, Кели! Което обаче не означава, че няма да те заключат заради него.

— Едва ли.

Рей ме погледна с колебливо недоверие. Аз също изпитвах известно колебание. Когато ставаше въпрос за веществени доказателства, Гоушън винаги се изкушаваше да приеме ролята на Господ. Беше по-силно от него. Именно на това разчитах.

— Какво искаш? — попита той.

— Едно старо дело. Може би има някаква връзка, може би няма.

— Номер на делото?

— Не го знам. Разполагам с дата и името на жертвата.

Тикнах под носа му лист хартия. Той щракна фенерчето си. Лъчът пробяга по написаното, после се вдигна нагоре.

— Изнасилване или убийство?

В усмивката му липсваше нещо. В комбинация с фенерчето изпитах чувството, че разговарям с фенер, направен от тиква. На който някой му е счупил врата. Но той беше човекът с ключовете. Пазителят на царството.