Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 26

Вратата проскърца и се отвори. Пет сантиметра, не повече. После още десет. От процепа надникна лицето на жена с остри черти.

— Здрасти — рекох.

Жената се отмести и даде път на бледата светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Лицето й беше малко по-кръгло, отколкото си бях помислил в началото. С високи скули и тъмни сенки под тях. Косата й беше изтъняла от годините и липсата на слънце. Малки кафяви очи с черни точици, скрити зад очила с дебели лещи. Те се спряха върху мен, после продължиха нататък.

Реших, че не ме е чула, и се приготвих да повторя поздрава. В същия миг жената издаде някакъв звук нещо средно между писък, сумтене и подсмъркване. После от вътрешността се разнесе тътрене на крака.

— Аз съм приятел на Джон — рекох. — На Джон Гибънс.

Поставих крак на прага, половин подметка навътре в къщата. Тежката кленова врата размаза палеца ми.

— Прибери си краката — рече тя през вече затръшнатата порта.

Отскочих леко назад, преструвайки се, че не изпитвам никаква болка.

— Ударихте ме с вратата, мис — погледнах пощенската кутия към името, изписано над това на Гибънс… — мис Мълбъри…

Заклевам се, че чух кудкудякане, въпреки че не бих могъл да дефинирам какво точно означаваше то.

— Стой там, където си, приятелю на Джон Гибънс. Какво искаш?

— Нищо особено, мис Мълбъри. Просто нося част от наема, който ви дължи Джон. Исках да уредим този въпрос.

Тежката врата внезапно се отвори, във вътрешността на къщата светна. През мрежата против комари видях жена на неопределена възраст, при това в най-лошия смисъл на думата. На шейсет, а може би и на осемдесет. Прекалено размазана и извън фокус, за да бъде преценена. На всяко от раменете й беше кацнала по една шарена котка, в краката й се мотаеха още четири-пет. На стълбите зад гърба й се бяха изтегнали други, между които мърдаха малки котенца. Към главите на някои от тях бяха привързани миниатюрни торбички за лед. Мълбъри забеляза погледа ми и поясни:

— Имат мигрена, от жегата.

— Но сега сме октомври.

Тя ми хвърли кос поглед, увеличен многократно от лупите на лицето й.

— Добре, няма значение — отстъпих аз.

Малко по-късно се озовах в голяма всекидневна, пълна с котки и изпражненията им. Успях да притисна носната кърпичка до носа си и да седна в единия край на канапето. Вляво от мен имаше нещо като ниша. В нея се виждаше малко писалище, отрупано с вестникарски изрезки, чинии с остатъци от храна и пепелник, преливащ от фасове. На стената над него висеше дъска за съобщения, изпъстрена със самозалепващи се листчета и индекс картончета, приковани с кабари. Мълбъри измъкна журнал с картонени корици от сивия шкаф за документи в съседство я го положи между нас. Вписванията бяха направени с флумастер и красив калиграфски почерк. Хазяйката за миг се наслади на творбата си, после вдигна глава.

— Носиш ли чек?

Очите й се заковаха на ръката ми, която се плъзна към вътрешния джоб на палтото.