Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 25

След няколко минути възвърнах самообладанието си и забавих крачка. Пред очите ми се появиха светлините на ирландски пъб на име „Кълънс“. Влязох и си поръчах една халба. После още пет.

Четири часа по-късно обявиха последни поръчки. След още половин час една много красива сервитьорка предложи да ме закара у дома. Приех. Известно време се натискахме в колата й, после тя рече, че ще става рано. Казах „окей“, влязох вътре и си направих чаша чай. Имах искреното желание да хвърля едно око на доклада за убийството на Гибънс, но си дадох сметка, че съм пиян. Пристъпих към прозореца и загледах потока нощни птици, който се точеше покрай дома ми. След известно време допих чая и си легнах. С твърдото намерение да заспя преди появата на спомените.

13

На следващата сутрин се сблъсках с най-гадните метеорологични особености на Чикаго, обикновено проявяващи се в късната есен, когато хладното утро неусетно се превръща в адски студ. Арктически студ, който те кара да се запиташ защо хората изобщо са се заселили на това противно място.

Направих си кафе и се заслушах как вятърът блъска в стъклата на прозорците ми. После постъпих като всеки любител на сутрешното бягане: пренебрегнах стихиите, навлякох екипа и се понесох към брега на езерото. Километър и половина по-късно се затоплих, ставите ми се отпуснаха. Вятърът духаше право в лицето ми, но привел глава, аз упорито продължавах напред. На шестия километър обърнах гръб на езерото и се оставих на вятъра да ме блъска към дома. Добрах се дотам без премеждия, седнах на стъпалата пред входа и докато потта съхнеше, зачаках завръщането на ендорфините. По-късно щях да почувствам пламналата си кожа, но, общо взето, си струваше. И пак щеше да си струва. Утре.

Взех душ, облякох се и слязох при колата. Подкарах на запад, преодолявайки лекото задръстване в квартала. Целта на пътуването ми беше чикагски район, разположен в непосредствена близост до Хумболт Парк. Паркирах пред една украинска църква с голяма икона на Мадоната. Тя беше известна с факта, че от време на време плаче, но сега просто ме гледаше. Хората продължаваха да се стичат тук и да правят дарения.

Слязох от колата и огледах улицата в двете посоки. Вляво се виждаше редица от сиви камъни, които сякаш маршируваха към хоризонта. Вдясно почти на кръстовището беше паркирана някаква кола. Отпред се очертаваха две фигури. Едната барабанеше с пръсти по арматурното табло. От колоните в задната част на купето долиташе тътен на усилени докрай баси. Приближих се към двуетажната къща да видя номера й, после се отдръпнах. От покрива ме гледаше каменно чудовище с излъскано от времето лице.

Половин пряка по-надолу открих адреса, който търсех. През последните месеци от живота си Джон Гибънс беше живял в стая под наем, намираща се в тази сграда. Поне така ми каза. Къщата не беше нищо особено, както и самата улица. Още повече за човек, който би трябвало да е достигнал зенита на живота си. За мен беше просто отправна точка.

Прекосих мизерната ливада към още по-мизерна веранда. Докато крачех, усетих нещо, а след това и го чух. Под обувките ми скърцаше разсипана от някого суха храна за кучета. Би трябвало да го приема като предзнаменование, но не го сторих.