Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 23

— Според нас е взел котката на излизане. Открихме я тук. Но аз не казах нищо на жертвата, защото исках да снема показанията й.

Родригес изключи фенерчето и заповяда на униформения да свали животното от простора. До слуха ми долиташе грохотът от близката магистрала. Някъде надолу по улицата имаше кръчма, от която се чуваха приглушени гласове. Иначе беше тихо.

— Обади се, като обработиш уликите, Никол. Приятно ми беше, Кели. От колко време не си в полицията?

— Вече две години.

— Но все още не си изгубил инстинкта си — отбеляза Винс. — Благодаря ти за мнението.

После Родригес изчезна и ние с Никол останахме сами.

— Не, Майкъл, не спя с него — обади се тя. — Все още не. Можеш да приемеш като късмет факта, че той няма личен живот. Това му е първата година в отдел „Убийства“. И може би е единственото ченге в града, което още не знае, че току-що си провел конфиденциален разговор с окръжния прокурор. А сега можеш да ме почерпиш една бира и да ми разкажеш какви точно неприятности имаш.

11

Седнахме под железопътната естакада на „Уебстър“. Барът се казваше „При Кели“ и беше много стар. Аз си поръчах сандвич и кутийка „Бъдуайзър“, а Никол — диетична кола.

— Какво те накара да се включиш в тоя маскарад? — попитах.

— Имаш предвид специалния отряд?

— Аха.

— Сега няма да го обсъждаме. Имаме друга тема.

— Знам, но тя може да почака. Разкажи ми за отряда.

Потърсих погледа й, но тя отмести очи. Отпих глътка бира и зачаках.

— Отново бях там — рече тя. — Миналата седмица.

— Защо?

— А защо не? Там сме израснали.

— Не искаш да забравиш, а?

— Няма значение какво искам. Някои неща просто отказват да си отидат. Вероятно до края на живота си ще мисля за тях. Няма нищо лошо. Научих се да живея с това, да черпя сили от него. И ти трябва да опиташ.

— Добре съм си и така — рекох. — Но ме тревожи мисълта за някоя сцена като тази, на която току-що бяхме свидетели.

Никол се усмихна и протегна ръка, която аз стиснах между дланите си.

— Колко си добър, Майкъл. Винаги внимателен и деликатен. Или е роля, която играеш пред всички нас? Понякога си задавам този въпрос.

Не казах нищо. Гледах да не мърдам.

— Специалният отряд ми харесва — продължи тя. — Дава ми възможност да върша нещо.

— Нещо, което се нарича власт?

— Точно така.

Приятелката ми действително изглеждаше овластена, дори малко повече от необходимото.

— Сигурна ли си?

— Да. А ако играта загрубее, ти винаги си някъде наблизо.

— Независимо дали ти харесва, или не.

— Абсолютно. Искам да те питам нещо.

— Казвай.

Никол вдигна чашата си и проговори иззад нея:

— Как точно възнамеряваш да спасиш бедното чернокожо момиче срещу себе си, ако те изпратят в затвора?

— Май дойде редът на моята история, а?

— Дойде.

И аз й разказах. За Гибънс и Илейн Ремингтън, за отпечатъка и Даян Линдзи.