Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 109

Бяхме спрели срещу Портидж Парк на ъгъла с пресечката, на която живееше Полард. В къщата не светеше, колата му не беше отпред. Тоя тип обикновено не бързаше да се прибира. По моите изчисления разполагахме най-малко с един час, за да поогледаме. Винс беше малко напрегнат.

— Вземи си пищова, но остави значката — казах аз. — Ще влезем през задната врата. Ключалката няма да ми отнеме повече от трийсет секунди. Първо ще проверим дали къщата е празна, а после ще огледаме стаите една по една. Двамата заедно, отзад напред.

Хвърлих му последен поглед и добавих:

— Налага се да прекрачим чертата, Винс.

— Знам.

— Мога да го свърша и сам.

— Да вървим.

Заобиколихме къщата и спряхме пред задната врата. Беше дървена, с евтина ключалка. Двайсет секунди по-късно бяхме вътре. През прозореца проникваше светлината от уличните лампи. Кухнята беше подредена и безупречно чиста. Родригес беше пръв с пистолет в ръка. Всекидневната също беше празна. Без канапе, без телевизор. Голямо кожено кресло с подвижна облегалка, обърнато към прозореца. Обикновен дървен стол до него. Приближих устни до ухото на Винс:

— Тоя май не си пада много-много по обзавеждането, а?

Родригес сви рамене и посочи малкия коридор насреща. В него имаше три врати. Двете бяха отворени, разкривайки тъмната вътрешност на стаите зад тях. Третата беше затворена. Под нея се процеждаше тънка ивица светлина. Заехме позиции от двете й страни. Влязох пръв с пистолет в ръка, дишайки спокойно. Отскочих наляво, оглеждайки дясната част на стаята. Родригес мина вдясно, оставяйки достатъчно пространство за стрелба.

Даниъл Полард седеше в леглото. Беше гол до кръста, с отворени очи и две дупки в гърдите. Нощното шкафче беше вляво от него. Върху него имаше недовършена доза кокаин, пакетче презервативи, бутилка уиски и чаши. Ноздрите ми доловиха следи от тютюнев дим. Иначе стаята беше празна. Родригес се наведе и потърси пулс.

— Мъртъв е.

Кимнах.

— Дай да довършим огледа.

Останалата част от къщата изглеждаше необитаема. Запитах се къде, по дяволите, е всичкият боклук, който Полард събираше. И какво ли щяхме да открием под къщата. Върнахме се в спалнята. Баскетболната топка в единия от гардеробите ми напомни за Дженифър Коул. Родригес седна на леглото и се загледа в трупа.

— Мамка му — рече.

Този човек искаше отговори и беше направил всичко възможно да ги получи. Извадих от джоба си комплект за вземане на ДНК проба и попих с тампон кръвта, която все още сълзеше от дупките на гърдите на Полард.

— Пусни я за проверка — промърморих. — А аз ще ти разкажа част от онова, което трябва да знаеш.

Родригес пъхна пробата в джоба на якето си.

— Какво се е случило според теб?

Погледнах нощното шкафче и поклатих глава.

— Изглежда, купонът му е дошъл малко повече.

— Явно се е пробвал с поредното момиче — предположи полицаят.

— Може би. Но тя го е изненадала.

— Сигурно. Налага се да докладвам.

— Как ще обясниш присъствието си тук? — попитах аз.

— Ще бъде по-лесно, ако не си с мен — отвърна той. — Огледай наоколо и после ще се разделим.

— Добре, но искам да ми направиш една услуга. Кажи на твоите хора да си държат езика зад зъбите. Никаква преса до утре.