Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 108

Погледнах Родригес, който незабележимо кимна. Облегнах се на калника до Полард, който отново дръпна от цигарата си. Забелязах, че пръстите му са пожълтели от никотина.

— Да разбирам ли, че не искаш да ти изследват ДНК-то, Даниъл? Защо така?

— Охо, говорим си на малки имена. Това е добре. Установяване на контакт със заподозрения. Имате ли заповед?

— Знаеш, че нямаме.

— Тогава се разкарайте.

Нов смях. Ръката с фаса видимо трепереше.

Родригес се стрелна напред, смъкна Полард от калника и навря дулото на пистолета си в гръкляна му.

— Може би сме от онези ченгета, на които не им трябват заповеди — просъска той. — Може би изобщо не ни трябват ДНК проби.

Полард направи опит да се обърне, но пистолетът му пречеше. Очите му отново се извъртяха към мен. Аз избегнах погледа му и си спомних Никол.

— Хайде, давай! — изграчи Полард. — Направи ми тази услуга! А после ще им паднеш в ръчичките!

Пистолетът трепна. Изпитах чувството, че ако не направя нещо, Родригес наистина ще натисне спусъка. Помислих си го и го повярвах.

— За кого говориш? — попитах. — Кой има власт над теб?

Полард примигна, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Нека отгатна — промълви той. — Показал ти е рисунките си, нали? И изрезката от „Сън Таймс“. Обяснил ти е всичко, логично и последователно, а? Е, това не е моя грешка. Те би трябвало да се досетят.

— Все още ли разговаряш с Грайм? — попита Родригес.

— Виждам го всеки път, когато запаля лампата. А ти?

Детективът свали пистолета и го пусна.

— Да си вървим — промърмори той и бързо се отдалечи.

Полард седна на предния капак. Запалих колата и потеглих. Той не беше помръднал.

— Все още не знаем всичко — промълви Родригес.

— Майтап ли си правиш, човече? Не знаем дори половината. Сигурен съм.

— Спри.

Отбих встрани и изключих светлините. Зачакахме. Двигателят изстиваше с тихо пропукване.

— По всичко личи, че това е единственият път за обратно. — Гласът на Родригес прозвуча напрегнато и някак несигурно. — Ще го изчакаме да мине и отново ще тръгнем след него.

— Защо?

— Спомена за някакви „те“. Кого имаше предвид според теб?

Струваше ми се, че знам за кого говореше Полард. Съдейки по умствените способности на Родригес, той също се досещаше.

— Убиецът на Никол е влязъл по някакъв начин в лабораторията — рекох. — Ако е бил Полард, няма начин да го е извършил сам. Имал е нужда от съучастник.

— Вътрешен човек в полицията?

— Една от възможностите.

— Има и други — кимна Родригес.

В същия момент зад нас проблеснаха фарове. Полард мина покрай нас, помаха с ръка и изчезна в мрака.

— Знаеш ли какво си мисля? — попитах.

— Какво?

— Трябва ни друга кола.

— Аха.

— А после какво?

— Ще претърсим къщата му — процеди Родригес.

— За ДНК?

— Зарежи ДНК-то! Той го е извършил. А ние трябва да разберем кой още се крие в главата му.

52

Два часа по-късно сменихме моята кола с черния джип на Родригес. Не толкова анонимен, колкото олдсмобил, модел 93-та, но в крайна сметка ние вече не проследявахме, а просто прониквахме с взлом.

— Готов ли си? — попитах.

Родригес кимна.