Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 107

— Според мен го прави от предпазливост — рекох.

— Значи той е нашият човек.

Родригес ставаше все по-нетърпелив. Следяхме Полард вече четири дни — време, през което той правеше почти едно и също. Десетминутно пътуване до автомивката, в която работеше. Обяд в „Макдоналдс“, след който прибираше всички остатъци от храната. После довършваше смяната си и се прибираше у дома. Излизаше след осем, вечеряше някъде, проявявайки все същата предпазливост, а после обикаляше някой от кварталите с проститутки. Спираше, зяпаше, но не предприемаше нищо. Очаквах следващото му гмуркане в някой контейнер за смет — ако не за друго, то поне за разнообразие.

— Защо не претърсим къщата му? — предложих.

В известен смисъл в подобно действие имаше логика. След като този тип не можеше да бъде изправен пред съда, начинът на вземането на ДНК проби нямаше особено значение. От друга страна, се съмнявах, че Родригес ще има куража да убие Полард. В такъв случай законно взета проба за неговото ДНК щеше да бъде от съществено значение за съда.

— Нека се придържаме към закона — каза Родригес. — Поне засега.

Свих рамене. Полард си проби път през задръстванията и излезе на скоростната магистрала.

— Насочва се на юг — констатира Родригес. — Най-вероятно отива към Кал Сити.

Изминахме седем-осем километра. Полард напусна магистралата два изхода преди Калъмет Сити и навлезе в някакъв промишлен район. Нощта беше тъмна и безлунна.

— Тук става нещо — промърмори Родригес.

— Може би днес е ред на контейнерите — рекох.

Проследяването стана по-трудно. По черния път не преминаваха коли, нямаше и прикрития. Далеч пред нас Полард включи ляв мигач. Последвах го и почти се блъснах в понтиака. Нашият заподозрян се беше облегнал на задния калник. Пушеше цигара и се наслаждаваше на нощта.

— Предполагам, че сте ченгета — подхвърли той, без дори да изчака да слезем от колата. — Забелязах ви вчера. Всъщност откога ме следите?

Показах му четири пръста.

— Четири дни, а? Браво. Признавам, че ви бива.

Родригес заобиколи колата и застана вляво от него, малко отзад. Ръката му разкопча кобура на големия пистолет 40-и калибър и остана там.

— Федералните доста време вървяха подире ми — продължи Полард. — Започнаха в началото на април. Цяла седмица. Нямах никаква представа защо го правят. Следваха ме навсякъде, снимаха ме с фотоапарати и видеокамери. Накрая им занесох пица. Вие обичате ли пица, момчета?

Над главите ни светеше улична лампа, но лицето на Полард беше в сянка. Той присви очи и се обърна да ме погледне. Родригес беше извън обхвата на погледа му и това го тревожеше.

— Между другото, казвам се Даниъл Полард. Съжалявам, но не се ръкувам.

След като се представи, той се изсмя. Малко по-гръмко и продължително от необходимото.

— Епителните клетки по кожата — поясни той. — Гадните копелета като мен обичат да гледат „От местопрестъплението“.