Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 104

— Моят случай ли те е накарал да се мотаеш тук посред нощ? — попита тя.

— Чуй какво ще ти кажа, Илейн. Папката с веществените доказателства по твоя случай е била унищожена преди две години. Това, което ще открия, вероятно няма да има значение. Окръжната прокуратура дори няма да го погледне.

— Май не разбираш, а?

— Не разбирам почти нищо, което е свързано с теб, Илейн. Защо не ми разкажеш малко повече?

Тя се взря в мрака навън и вътре в себе си. Не мога да кажа какво точно виждаше. Болка. Съжаление. Неосъзнат гняв. Или всичко това заедно.

— В крайна сметка нищо не е ясно, нали? — промълви тя. — Искам да кажа, станалото — станало. Никой не може да го промени: нито прокурор, нито съд. Затова искам да знам. Някакво име или лице. Някой, когото да мразя. Толкова ли е лошо? Повечето хора със сигурност биха го нарекли безумие.

Не казах нищо. След известно време тя запали нова цигара, смъкна стъклото и издуха дима навън. Наруших мълчанието и се върнах към конкретните въпроси.

— Разполагаш ли с някакви документи по делото?

— Какви по-точно?

— Формуляр за постъпване в болницата, полицейски доклад или нещо друго.

— Нямам нищо такова. Когато се свестих, бях в болницата.

— Полицията не те ли разпита?

— Не.

— Не ти ли се стори странно?

— Когато ме пуснаха, бях полужива. Исках да се прибера у дома и нищо повече. У дома в Седан. Не ми пукаше за останалото.

— В онзи момент?

— Аха. Исках да се прибера у дома и да се скрия.

Илейн дръпна яко, хвърли фаса навън и вдигна стъклото.

— Предполагам, че по-късно си се променила — рекох.

— Вероятно. Тук завий наляво.

Завих. Десет минути по-късно спряхме пред един работещ до късно бар на „Дайвърси“, който се казваше „Бел Еър Лаундж“ — хитово заведение на Чикаго отпреди шейсет години. Тук бе идвал да поразпусне Хъмфри Богарт — да се напие или да свали някоя мадама. Днес зад пианото седеше разрошен мъж, който по цяла нощ свиреше парчета на Били Джоел. Около него се трупаха разведени мъже и жени, които изпълняваха съвета на песента да пуснат някой долар в чинийката на пианото, напиваха се и разсъждаваха за всички онези неща, които не бяха преживели и за които се преструваха, че съжаляват. После барът затваряше. Посетителите се пръскаха в нощта, понякога единично, понякога на двойки. Но и тези двойки се разделяха, в повечето случаи след бърз и груб сексуален контакт.

— Не е чак толкова зле — рече Илейн. — Познавам съдържателя. Можем да останем, докогато пожелаем. Какво ще кажеш?

Отново на високи обороти. Приличаше на оголена жица, потрепваща от възбуда, опасна.

— Не, благодаря — рекох.

— Какво ти става, Кели? Не ти ли харесва?

Плъзна се по седалката, доближи се до мен и вдигна глава.

— Или чукаш онази, червенокосата?

— Побъркала си се!

— Значи я чукаш! — засмя се тържествуващо тя.

Отдръпна се от мен и взе чантичката си.

— Хубаво, Кели. Беше ми много интересно. Благодаря за разговора. Пак ще се видим.

Илейн Ремингтън слезе от колата, прекоси пустото платно на Дайвърси авеню и хлътна във входа на заведението. Някакъв старец на бара я дари с похотлива усмивка, което може да се размине безнаказано само в пет часа сутринта в Чикаго. Тя се настани до него и си поръча питие. Старецът плъзна стола си по-наблизо, а аз включих двигателя и поех към дома. Там ме чакаше едно удобно и милостиво празно легло.