Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 103

— Поласкана съм.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Какво правят жените в тази част на града, когато са на улицата в четири сутринта?

— Работиш ли?

Фалшивата маска се смени с похотливо изражение.

— Някои му викат работа, мистър Кели. Но за мен то е терапия.

Опря ръце на вратата на колата и се наведе напред. Главата й се приближи към мен, следвана от ароматите. Моите ръце останаха на волана, очите ми гледаха безизразно.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина. Между другото, тук на мое разположение е една цяла тъмна уличка, но си нямам компания.

Сега аз се наведох напред и я подуших. Миришеше хубаво. Не бях сигурен дали сведе клепачите си. Но в момента, в който устните ни се срещнаха, долових лека усмивка на триумф. Долната й устна се плъзна под моята в мига, в който посегнах към чантичката. Край на удоволствията. Вероятно навреме.

— Кели! Какво правиш, да те вземат мътните?

Отворих я. Вътре имаше пакет цигари, червило и няколко долара. Нямаше презервативи.

— Работиш, значи! Дрън-дрън.

Изсипах съдържанието й на седалката до себе си. Най-отдолу мътно проблесна тежък черен пистолет. Вероятно бе същият, който Илейн насочи в мен при първата ни среща.

— Върни ми чантичката!

— Качвай се в колата, Илейн.

Токчето й чука по асфалта в продължение на десетина секунди, после тя заобиколи колата и влезе.

— Голям инат си, Кели! Господи!

Илейн събра вещите си и ги напъха в чантичката, а после свали сенника и започна да се черви.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?

— Почерпи ме едно питие и ще ти разкажа цялата дълга и тъжна история.

— Не, благодаря.

Тя въздъхна, сви рамене и навлажни устните си с език.

— Какво толкова да ти казвам, за бога? Наближавам трийсет, но още изглеждам добре. Затова се обличам като за парти и идвам тук. Правя го един-два пъти в месеца.

Облиза устните си още веднъж, вдигна сенника и намести нещо на гърдите си, за което подозирах, че е надуваем сутиен.

— Наричай го както искаш: бягство, роля, освежаване. От време на време го правя, и толкоз. Не като професионалистка. В смисъл че не се чукам като останалите проститутки.

Гледах право пред себе си и я оставих да говори.

— Какво толкова, Кели? Двайсет и пет долара за уста, десетачка за ръка. Тия неща се правят във всеки бар в града. Купуваш ми вечеря или просто даваш мангизите предварително. Каква е разликата?

— Има голяма разлика.

— Защо мислиш така?

— В този квартал устата може да принадлежи на тринайсетгодишен хлапак, а сериозният клиент като нищо се оказва тип, който е готов да ти пререже гърлото — поясних аз. — Но ти го знаеш много добре. Това ли търсиш? Искаш пак да го преживееш, а?

Не очаквах отговор и не го получих. Тя качи краката си на арматурното табло и се нацупи. Не за дълго.

— Много си сладък, като се ядосаш, Кели.

Не й обърнах внимание.

— Откри ли копелето, което ме нападна?

— Работя по въпроса.

Нямах желание да й казвам за ДНК съвпадението между блузата й и досието на Грайм. Нито пък за възможната връзка с Полард. Още не. Не знаех защо, но ми се струваше рано.