Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 98

— Кога каза на Мари, че дъщеря й е жива?

— Едва след изчезването на Рей. Исках да го направя по-рано, но Никълъс не беше сигурен, че е добра идея. Мислеше, че и съпругът й може да е замесен в плана за убийството на Ема, и не искаше да рискува.

— И каква беше реакцията й, когато й каза?

— Истерична. Не можеше да повярва. После видя

Ема и тогава разбра истината. Искаше да я премести някъде другаде, но накрая решихме да остане тук. Достатъчно близо сме, за да може Мари да я вижда, а и тук е в безопасност.

— Това е и единственият дом, който дъщеря й някога е имала.

— Дългосрочните ни планове винаги са били да изведем и двете по-далече от Чикаго.

— Но Боунс следи дъщеря си?

— Най-големият й страх е той да не разбере, че Ема е жива.

— Разкажи ми за нея.

— Ема е дар от Бога.

— Не се съмнявам.

— Нейното заболяване се оказа в доста по-лека форма, отколкото всички си мислеха първоначално. Веднага след раждането й я заведохме да я оперират в друг щат. Преди година и половина тя остави проходилката и се очаква да води нормален живот.

— Това е чудесно, Аманда.

— Да, нали? — Тя наведе глава и заплака. Беше звук, какъвто само една майка може да издаде; звук, който разкъса сърцето ми. — Направих всичко по силите си, господин Кели. Заведох я в клиника в Сейнт Луис, за да избегнем ненужно внимание. Обичах я като свое дете. Може би дори повече.

Отвън заваля пролетен дъжд, заблъска внезапно и неумолимо по покрива. Аманда си издуха носа и погледна през прозореца, сякаш никога през живота си не бе виждала буря.

— Тази вечер не трябваше да вали.

— Синоптиците никога не познават.

Тя подсмръкна в отговор на тази очевидна истина и отпи от чая си.

— Ема не може да остане вечно тук — казах аз.

— Няма да остане.

Усетих друга промяна — увеличаващата се дистанция в гласа й, с която ми напомняше, че за нея аз съм външен човек. Нито родител, нито закрилник, нито нещо подобно. — Къде е тя, Аманда?

— Няма я, господин Кели. При майка си е и никога няма да се върне.

43

Нужни ми бяха три дни, за да открия майката и дъщерята. Още три, за да убедя майката да се срещне с мен. Срещата стана в собствената ми дневна. Всички подслушвателни устройства бяха махнати по-рано същата сутрин. Мари Пери беше седнала в едно кресло с лице към улицата. Започна да говори, без да я питам нищо.

— Онази история, която ти разказах за себе си, когато бях на седемнайсет…

— За аборта?

— Това беше самата истина. След това докторът твърдеше, че никога няма да мога да имам деца. Това съсипа Рей, когато му казах. Докато, разбира се, не забременях.

— Той искаше ли детето?

— То беше смисълът на живота му. Но тогава дойде диагнозата, спина бифида, и Рей вече не беше толкова сигурен, че трябва да родя. А баща ми беше непреклонен, че трябва да направя аборт. Той не знаеше за първия — не че това би имало някакво значение, — но познаваше Рей. И знаеше, че след раждането на детето той няма да има сили да се занимава с политика. В крайна сметка и Рей прие идеята на баща ми. Каза ми, че един аборт „би бил най-доброто решение и за двама ни“.