Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 83

— Извинете — каза мъжът и бръкна под сакото си. Прекарах пръсти по дръжката на пистолета, но той извади малък бележник. — Съпругата ми забеляза, че седите тук от известно време. Мога ли да попитам какво правите?

Извадих визитка с име, което не беше точно моето.

— Аз съм частен детектив. Бивш полицай.

Мъжът надяна очила за четене на носа си и огледа внимателно визитката. После записа нещо в бележника си.

— Полицай, а? И какво прави един полицай в този квартал? — Той ми се усмихна престорено дружелюбно, като истински жител на предградие. — А дали имате някакъв документ за самоличност?

Мари се бе качила в колата си и потегляше.

— Случайно имам — казах аз. — В страничния ми джоб, точно до пистолета. — Потупах джоба си и видях как очите му се разшириха. — За съжаление, нямам време да ви го покажа. Виждате ли онзи лексус? — Посочих с пръст колата на Мари, която се готвеше да завие в първата пряка. — Имам около трийсет секунди, за да я настигна, или ще ми избяга. Какво ще кажете?

— Амиии… — Мъжът ме изгледа намръщено от горе до долу, сякаш се чудеше дали да не свика съвещание.

Имаше вид на човек, който често свиква съвещания. Аз пък мразех ги.

— Извини ме пред жена си, приятел. Трябва да потеглям.

Вдигнах стъклото и дадох газ, като поглеждах към него през огледалото за обратно виждане и се питах дали ще успея да се измъкна от „Уилоубрук“, преди да повика ченгетата. След пет минути се добрах благополучно до магистралата и последвах лексуса на Мари към задръстванията по „Айзенхауър“.

Когато стигнахме до центъра, намалих скоростта, за да дам малко преднина на лексуса. Преминахме бавно покрай сводестите прозорци и вечно бдителните бухали на библиотеката „Харолд Уошингтън“, преди да пресечем Грант Парк към Лейк Шор Драйв. Лексусът взе изхода за „Белмонт“ и сви вляво по Саутпорт Авеню. От половин пряка разстояние видях как Мари паркира колата и закрачи по улицата с чанта в ръка. След това слязох и я последвах. Точно когато излизах иззад ъгъла с „Линкълн“, тя се шмугна през предната врата на църквата „Сейнт Алфонсъс“. Взех си чаша кафе от една закусвалня и седнах до прозореца с отличен изглед към входа на църквата. След десетина минути допих кафето си, пресякох улицата и влязох вътре.

През подметките си усещах грапавините по каменния под; във въздуха се носеше миризма на тамян и разтопен восък. Потопих пръсти в светената вода, докато чаках очите ми да свикнат с полумрака. Вдясно имаше малка дървена врата, върху която беше гравиран келтски кръст. Отворих я и се изкачих по каменните стъпала към площадката, на която се намираше органът. Седнах на една от пейките, запазени за църковния хор, и погледнах надолу.

През витражите се процеждаше мека светлина, която хвърляше цветни петна върху редиците празни дървени пейки. Една жена от азиатски произход беше коленичила най-отпред и гледаше с упование към разпънатия Христос зад олтара. В страничния кораб възрастна двойка седеше на пейка близо до изповедалните. Над една от тях светеше червена лампа. Можех уверено да предположа кой е в нея.