Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 76

— Какво смяташ да правиш с нея? — попита Родригес, без да уточни кого има предвид.

— Е, поне знаем, че не тя е убила Рей.

— Но със сигурност знае кой го е завлякъл в „Амбасадор“. Това мога да ти го гарантирам.

Вратата отново се отвори и Рамирес излезе сам от участъка. Беше нисък, около метър и седемдесет, но мускулест. Родригес ми каза, че бил боксьор и обичал да се фука с юмруците си. Част от мен очакваше с радост да си премерим силите, но останалата част знаеше, че едва ли ще се стигне до това. Родригес слезе пръв от колата.

— Рамирес?

Той препречи пътя на по-ниския мъж към автомобила му. Аз застанах зад гърба на Рамирес, за да закривам участъка. Той хвърли бърз поглед към мен, после издаде брадичката си към Родригес.

— Същият. А ти кой си?

— Родригес. Отдел „Убийства“ — каза Винс и извади значката си.

— Не те познавам.

— Да. Слушай, разполагаш ли с минута да поговорим?

— Кой е приятелят ти? — Рамирес посочи с глава към мен, без да ме погледне.

— Частен детектив. Работим заедно по един случай.

— Какво искате?

Родригес огледа празния паркинг.

— Ще е по-лесно, ако седнем някъде. На чаша кафе или нещо такова.

— Току-що приключих десетчасова смяна. Искам само две студени бири, нещо за вечеря и да си лягам.

— Разбирам — каза Родригес. — Няма да ти отнемем повече от минута.

Рамирес поклати глава и въздъхна.

— Ще ни улесниш много — добави Родригес.

Рамирес извади от джоба си дистанционно и отключи вратите на джипа.

— Карайте след мен.

Отидохме до един бар на „Огдън“, където се събираха полицаи. Казваше се „При Джо Джо“. Единственото нещо, което го обозначаваше като заведение, беше неоновата реклама на бира „Олд Стайл“, закачена леко накриво на прозореца. Рамирес натисна един бял бутон до входната врата. След десет секунди избръмча дистанционната ключалка и ние влязохме. Интериорът беше семпъл. Дълъг дървен бар, няколко сепарета, тук-там високи масички, един-единствен телевизор горе в ъгъла. Цяла стена беше покрита със заковани полицейски емблеми от целия свят. Вляво от входа имаше джубокс и стъклена витрина с имена и снимки на полицаи, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Вечерната смяна вече беше дошла и заведението беше пълно — около дузина клиенти пиеха, покачени върху високите столове около бара, още толкова се бяха разположили около кръглите маси или в сепаретата. Повечето пиеха бира с уиски. Някои бяха на уиски с бира. Барманът вадеше червено-бели кенове „Бъдуайзър“ от синята хладилна вана, пълна с лед, и съобщаваше на всеки, който имаше търпение да го изслуша, че току-що е направил сандвичи с шунка и кашкавал. Поръчах за трима ни по една бира и отделно шот „Джак Даниълс“ за Рамирес. Взехме си питиетата и намерихме едно сепаре в най-отдалечения ъгъл. Рамирес обърна бърбъна на един дъх. После отвори бирата си, отпи глътка и се оригна.

— За какво искате да говорим?

— Изчаках Родригес да започне пръв. Той извади от джоба си продълговат жълт плик и го постави на масата.